— Слушай човече, та ние се оправяхме прекрасно и сами, докато вие се сетихте да си размърдате смотаните задници. Тая война е толкова ваша, колкото и наша.

Питър Марлоу хвърли гневен поглед към Бръф и той му отвърна със същото.

— Глупости! То защо ли не ви оставим, европейците, да се изпотрепете едни други, както сте се трепали толкова пъти досега. Добре, че ви измъкнахме преди…

И след миг вече всички се караха и ругаеха и никой не слушаше другите, а имаше собствено твърдо мнение и всеки бе прав. Царя ядосано размахваше юмрук пред Бръф, който не оставаше назад, а Питър Марлоу крещеше на Мак, когато внезапно някой взе да блъска по вратата.

Мигом настъпи тишина.

— Какво сте се разкрещели там? — чу се глас.

— Ти ли си, Грифитс?

— Ами кой друг? Да не мислиш, че е Адолф Хитлер? В карцера ли искате да ни натикат?

— Не. Извинявай.

— Я се укротете малко!

— Кой е тоя? — попита Мак.

— Грифитс. Килията е негова.

— Какво?

— Ами да. Наех я за пет часа. Три долара на час. Даром никой нищо не дава.

— Наел си килията? — повтори смаян Ларкин.

— Именно. Той Грифитс си го бива — обясни Царя. — Тук наоколо има хиляди хора, нали така? А мир и спокойствие няма, нали? Е, та той дава килията под наем на всеки, който иска да се усамоти. Вярно, че тоя коптор едва ли е идеално място за усамотение, но Грифитс върти стабилна търговийка.

— Главата си залагам, че не го е измислил той — рече Бръф.

— Е, не мога да лъжа — усмихна се Царя. — Трябва да си призная, че хрумването беше мое. Но Грифитс си докарва доста пара — той и групата му преживяват от добре по-добре.

— А ти колко получаваш?

— Десет процента.

— Ако са само десет процента, справедливо е — отсъди Бръф.

— Десет са — каза Царя. Никога не би излъгал Бръф, макар че на него въобще не му влизаше в работата колко изкарва.

Бръф се пресегна и разбърка яденето.

— Ей, момчета, завря.

Всички се струпаха около тенджерата. Вярно, яхнията наистина вреше.

— Я по-добре да оправим прозореца. Ей, сега ще се разнесе оня ми ти аромат…

Сложиха едно одеяло пред зарешетения отвор и скоро килията се изпълни с ухание. Макс, Ларкин и Текс седнаха и се облегнаха на стената, приковали поглед в тенджерата. Питър Марлоу се настани от другата страна на леглото и тъй като бе най-близо до котлона, от време на време разбъркваше яденето.

Сосът тихо къкреше, малките зрънца изплуваха като новолуния на повърхността, после потъваха обратно в дълбините на тенджерата. Облак пара разнесе благоухание на истинско месо. Царя се наведе и пусна шепа местни подправки: куркума, карамфил, чесън — и ароматът стана още по-богат.

След още десет минути Царя пусна в тенджерата и зелена папая.

— Страшна е! — каза той. — Ако някой измисли как да суши папаята, цяло състояние може да натрупа. Такъв божествен вкус дава на месото!

— Малайците използват този плод открай време — отвърна Мак, но никой не го слушаше, а всъщност и той самият не се слушаше, защото наситеният, сладък дъх ги обгръщаше отвсякъде.

По гърдите, по брадичките, по краката и ръцете им се стичаше пот. Но те не усещаха нито потта, нито задухата. Разбираха, само че не сънуват, че тук, пред очите им се готви месо, и скоро, много скоро ги чака угощение.

— Откъде го намери? — попита Марлоу, без да се интересува в действителност. Просто трябваше да каже нещо, да разкъса тягостната тишина.

— Това е кучето на Хокинс — отвърна Царя, а в главата му се въртеше една единствена мисъл: „О, боже, колко хубаво мирише! Божествено мирише!“

— Кучето на Хокинс ли?

— Искаш да кажеш Роувър?

— Неговото куче!

— Аз мислех, че е прасенце!

— Кучето на Хокинс?

— Боже господи!

— Искаш да кажеш, че това в тенджерата е Роувър? — смаян попита Питър Марлоу.

— Ами да — отвърна Царя. Беше му все едно, въпреки че тайната бе разкрита. — Щях да ви кажа след това, но какво толкова? Вече знаете истината.

Всички се спогледаха втрещени.

— О, майко божия! Кучето на Хокинс! — отново възкликна Питър Марлоу.

— Виж сега, какво значение има? — взе да го убеждава Царя. — Роувър беше най-чистото куче, което съм виждал. Много по-чисто от прасе. По-чисто дори и от пиле. А месото си е месо, не е ли така!

— Така е — присъедини се бързо Мак. — Нищо лошо няма в това да ядеш куче. И китайците ги ядат. Дори ги смятат за деликатес. Честна дума.

— Може — на Бръф му се повдигаше, — но ние не сме китайци! Пък и точно кучето на Хокинс!

— Чувствам се като канибал — рече Питър Марлоу.

— Мак е прав — отсече Царя. — Нищо му няма на кучешкото месо. Виж го как мирише само.

— Мирише и още как! — обади се Ларкин от името на всички. Слюнката го задавяше и той едва говореше. — Не усещам нищо друго, освен тая миризма, и мога да ви кажа, че това е най-страхотната миризма на света. Въобще не ме интересува дали е Роувър, или не. Искам да ям, и толкоз. — Полковникът разтърка корема си с ръка. — Не знам на вас как ви е, момчета, но аз съм толкоз гладен, че ме свива стомахът. Тая миризма направо ще ме подлуди.