— На мен пък ми се повдига. Но не, защото е кучешко — каза Питър Марлоу и добави с горчивина: — Просто не искам да ям Роувър. Как ще погледна после Хокинс в очите?

— Не знам, момчето ми — отвърна Мак. — Аз ще си извръщам главата. Няма да мога да го погледна. — Ноздрите му потрепнаха и той се взря в тенджерата. — Толкова хубаво мирише!

— Естествено, ако някой не иска да яде, може да си върви — обади се Царя невъзмутимо.

Никой не мръдна. Всички се облегнаха на стената и потънаха в размисъл. Заслушани в къкренето. Упоени от прелестния аромат.

— Не е чак толкова ужасно, като си помисли човек — наруши мълчанието Ларкин по-скоро, за да убеди себе си, отколкото другите. — Към кокошките си как се привързваме. А нямаме нищо против да ги ядем. И тях, пък и яйцата им.

— Така е, момчето ми. А спомняш ли си оная котка, дето й видяхме сметката? Тогава не ни пукаше, нали, Питър?

— Да, ама тя беше бездомна. А това е Роувър!

— Беше. Сега е просто месо.

— Вие ли пипнахте котката? — ядосано попита Бръф. — Преди около шест месеца?

— Не. Това се случи на Ява.

— А — отдъхна си Бръф. После погледът му случайно попадна на Царя и той избухна: — Как не се сетих досега? Значи ти беше, кучи сине! А ние обикаляхме четири часа като луди да я търсим.

— Не се ядосвай, Дон. Нали наши хора я докопаха. Победата беше на американска страна.

— Моите австралийци нещо се излагат — отбеляза Ларкин.

Царя взе лъжицата и докато опитваше соса, ръката му трепереше.

— Бива си го. — После побутна месото, но то все още не се отделяше от кокала. — Ще му трябва поне още час. След десет минути той отново опита яхнията.

— Май иска малко сол. Ти как мислиш, Питър?

Питър Марлоу също я опита. Хубава беше, безумно хубава.

— Малко, съвсем мъничко!

Всички подред опитаха яденето. Още щипчица сол, зрънце черен пипер, мъничко захар, стрък куркума. После седнаха да чакат, разкъсвани от най-изтънченото мъчение. От време на време сваляха одеялото от прозореца, изпускаха малко от аромата и оставяха да влезе свеж въздух. Навън бризът понесе аромата из Чанги, а вътре по коридорите на затвора уханието се промъкна през пролуките на вратата и напои въздуха.

— О, боже, Смити, подушваш ли?

— Разбира се, че подушвам. Да не би да нямам нос? Откъде идва?

— Някъде горе от караулното, оттам някъде.

— Да пукна, ако тия долни жълти копелета не готвят точно до оградата.

— Те са, мръсниците.

— Не, не са те. Май иде откъм затвора.

— Боже, я погледни тоя. Виж как души като куче, идиотът му с идиот!

— Казвам ти, от затвора иде.

— Това е от вятъра. Вятърът е оттам.

— Вятърът никога не е мирисал така. Това е месо, казвам ти. И то говеждо, залагам си живота. Говежда яхния!

— Нови мъчения измислиха, копелетата! Ама че мръсни номера!

— Може би просто си внушаваме. Казват, че човек понякога има халюцинации за миризма.

— Как ще си внушаваме всички до един, по дяволите? Погледни хората, всички са спрели.

— Кой казва?

— Какво кой казва?

— Ти каза: „Казват, че понякога човек има халюцинации за миризма.“ Кой казва?

— О, господи, Смити. Просто така се казва.

— Добре де, но кой?

— Откъде да знам, по дяволите?

— Тогава стига си викал „казват това“, „казват онова“. Човек направо може да полудее.

Мъжете в килията — избраниците на Царя го наблюдаваха как отсипва една порция във войнишко канче и го подава на Ларкин. Погледите им се вдигнаха от канчето и се върнаха обратно върху черпака, и после върху Мак, и обратно на черпака, и после върху Бръф, и пак на черпака и после върху Текс и обратно на черпака, и после върху Питър Марлоу, и пак на черпака и най-накрая, върху чинията на Царя. Когато всички получиха порция, започнаха да се хранят и накрая остана ядене поне още за по два пъти на човек.

Просто бе болка да ядеш толкова до насита.

Зърната се бяха разварили и станали част от гъстия сос. Папаята бе направила месото невероятно крехко и то се отделяше от костите на мръвки, придобило кафеникав цвят от папаята, от подправките и боба. Сосът бе гъст, като истински сос на ирландска яхния — с капки златиста мазнина на повърхността.

Царя вдигна глава от чинията си, излъскана до блясък, и направи знак на Ларкин. Полковникът просто подаде канчето си и без излишни думи всеки получи по още една порция. Скоро и тя изчезна. После още по една, последна.