— Знае те отнякъде, негодникът — ухили се Милър.

— Може би трябва да спрем с размножаването, докато не станат клетките — предложи Питър Марлоу.

— Тимсън ще свърши работата — каза Царя. — Само неговите разбойници могат да намерят материали.

Качиха се обратно в бараката и се поизтупаха от праха. Взеха душ и се почувстваха по-добре.

— Как си, друже — поздрави Тимсън, прекоси бараката и седна при тях. — Вие, янките, какво, страх ви е да не ви вдигнат във въздуха задниците ли, що ли?

Той бе дребен, набит мъж с хлътнали очи.

— Какви ги говориш?

— Подхванали сте ги тия окопи, сякаш целите въздушни сили ще бомбардират Чанги.

— Човек трябва да е готов за всичко. — Царя отново се замисли дали да рискуват и да посветят Тимсън. — Нашите скоро ще сдрусат Сингапур. И тогава изчезваме под земята.

— Няма да ударят Чанги. Нали знаят, че сме тук. Ингилизите поне знаят. Иначе, вярно, ако остане на вас, янките, не се знае къде ще паднат бомбите.

Заведоха го да огледа всичко. Той моментално схвана огромния мащаб на начинанието. И гениалността на замисъла.

— Свалям ти шапка, друже — смаян продума Тимсън, като се качиха отново в бараката. — Боже, боже! А ние си мислехме, че сте се подплашили. Ами че то тук сигурно има място за пет-шестстотин…

— Хиляда и петстотин — небрежно уточни Царя. — А тоя път в ден Р ще има…

— Какъв е пък тоя ден?

— Денят на раждането.

Тимсън се засмя.

— Значи това било денят Р. Сума ти време се чудехме какво значи. Ще се пукна! — И той се заля от смях. — Вие сте направо гении.

— Да си призная, идеята беше моя. — Царя се опита да прикрие гордостта си, но не успя. В края на краищата идеята наистина беше негова. — Та на сегашния ден Р ще имаме поне още деветдесет малки. А на следващия — някъде около триста.

Веждите на Тимсън отхвръкнаха почти до линията на косата му.

— Слушай сега какво ти предлагам… — Царя замълча, обмисляйки отново условията на сделката. — Вие ще ни снабдите с материал за още хиляда клетки. Ние ще закрепим бройката на хиляда, само най-добрите, вие пласирате продукцията, делим наполовина. В такава стабилна операция ще има за всички по нещо.

— А продажбата кога започваме? — незабавно попита Тимсън. Въпреки огромните възможности за печалба, нещо го глождеше отвътре.

— Ще ви дадем десет задни бута след седмица. Първо ще започнем с мъжките, а женските ще оставим. Решили сме — само задните бутове. Като потръгне работата, увеличаваме количеството.

— Защо да почваме само с десет?

— Ако пуснем още отначало повече, ще събудим подозрения. Трябва да я караме кротката.

Тимсън размисли за момент.

— Сигурни ли сте, че… месото е наред?

Сега, когато австралиецът вече се бе обвързал с доставката, на Царя също взе да му става гадно. „Но, дявол го взел, месото си е месо, а търговията — търговия!“ — Просто предлагаме месо.

Тимсън сви устни и поклати глава.

— Хич не ми се ще да ги продавам на моите хора — рече той с погнуса. — Бога ми, не е редно някак си. Не, не, не бива. Не че аз… ама просто не е редно. Не на нашите.

— И на нашите не — кимна Питър Марлоу, не по-малко отвратен.

Тримата се спогледаха. „Така е — каза си Царя, — хич не е редно. Но нали трябва да оцелеем.“ И изведнъж го озари просветление. Лицето му си смени цвета и той процеди през зъби:

— Извикай другите! Току-що ми хрумна нещо.

Американците бързо се събраха. Седяха напрегнати и не откъсваха очи от Царя. Той се бе поуспокоил, но все още не отронваше ни дума. Пушеше цигарата си и сякаш не ги забелязваше. Питър Марлоу и Тимсън озадачени се спогледаха. Царя стана и смачка цигарата. Атмосферата в бараката се наелектризира още повече.

— Момчета — започна той и гласът му прозвуча странно глух и изтощен, — денят Р идва след четири дни. Очакваме — Царя направи справка в таблицата, окачена на стената, — да, очакваме стопанството ни да нарасне на малко повече от сто животни. Сключих договор с нашия приятел и съдружник Тимсън. Той ще ни достави материал за хиляда клетки, така че щом дойде време да отбием малките, проблеми с настаняването няма да има. Неговите хора ще пласират продукцията. Ние ще наблегнем само на отглеждането на най-добрите породи. — Царя млъкна и впи поглед във всеки един поотделно. — Значи след седмица започваме продажбата.

Сега, когато фаталният ден бе уточнен, лицата им помръкнаха.

— Мислиш ли все пак, че е редно? — загрижено попита Макс.

— Не съм свършил още.

— За продажбата не знам — обади се Байрън Джоунс, като попипваше превръзката на окото си, — ама месото…

— Почакайте, за бога — нетърпеливо ги прекъсна Царя. — Изслушайте ме! — Всички се наведоха напред, затаили дъх, и Царя едва-чуто прошепна:

— Ще продаваме само на офицери! От майор нагоре!

— Господи боже мой! — ахна Тимсън.