— Не. Шагата направи добре, че провери. Аз също бих проверил. Всичко върви според плана. Още една седмица и край — сделката е готова.

— Надявам се.

Питър Марлоу си спомни за селото и се помоли наум сделката да се уреди. Страхотно му се искаше да отиде пак там и ако отиде, да бъде със Сулина. Иначе щеше да загуби разсъдъка си.

— Какво става? — Царя по-скоро усети, отколкото видя потръпването му.

— Просто си мислех, че бих дал всичко, за да съм в прегръдките на Сулина — неловко обясни Питър Марлоу.

— Аха. — Царя внезапно изпита опасение, че той ще провали цялата работа.

Питър Марлоу улови погледа му и се усмихна едва забележимо.

— Не се тревожи, приятелю. Нищо неразумно няма да направя, ако това те безпокои.

— Знам — усмихна се и Царя. — Сума ти неща имаме да уреждаме още, пък и утре е представлението. Знаеш ли за какво се разправя точно?

— Знам само, че се казва „Любовен триъгълник“ и че главната роля я играе Шон. — Гласът му внезапно заглъхна.

— Как стана така, че тогава едва не си убил Шон? Досега Царя никога не го бе питал по такъв безцеремонен начин. Знаеше, че е опасно да му задава подобни интимни въпроси. Но сега инстинктивно усети, че моментът е подходящ.

— Нищо особено няма за разказване — без да се бави, отвърна Питър Марлоу, доволен от създалата се възможност. — На Ява Шон и аз бяхме в една и съща ескадрила. В деня точно преди края на войната там Шон не се върна от полет. Мислех, че са го свалили.

Преди около година обаче — на другия ден след като дойдохме тука от Ява — отидох на едно представление в лагера. Можеш да си представиш как се изненадах, когато разпознах Шон на сцената. Той играеше момиче, но това не ми се видя странно — все някой трябва да играе женските роли — и аз просто седях и гледах. Не можех да се нарадвам, че го виждам жив и здрав, не можех да се нарадвам, като го гледах как сполучливо играе ролята на момиче — как ходи, как говори, как седи. Дрехите и перуката му бяха съвършени. Много ми хареса как играе, а знаех, че никога не се беше занимавал с театър. След представлението отидох зад кулисите да му се обадя. Там го чакаха и други и скоро изпитах странното усещане, че тия типове са като хората, които човек среща пред гримьорните по цял свят — нали се сещаш, — разгонени скотове, виснали да чакат приятелките си. Накрая вратата на гримьорната се отвори и всички се втурнаха вътре. Аз се промъкнах последен и останах на прага. Едва, тогава осъзнах, че всичките тия мъже са сбъркани. Шон беше седнал на един стол и те се струпаха около него, умилкваха се, викаха му „миличък“, прегръщаха го, обясняваха му колко „възхитителен“ е бил… Въобще държаха се с него, сякаш бе красивата звезда на представлението. А Шон… Шон се радваше! Боже мой, той действително се радваше на умилкванията им! Като разгонена кучка! После внезапно ме забеляза и, естествено, и той се изненада. Каза: „Здравей, Питър!“, но аз не намерих сили да му отговоря. Просто стоях и не можех да откъсна поглед от един от мръсните педерасти, сложил ръка на коляното му. Шон беше с копринени чорапи и пликчета и носеше някакъв ефирен халат, който нарочно бе придърпал така, че кракът му над чорапа да се вижда, под халата се очертаваше бюст. Тогава изведнъж осъзнах, че всъщност не беше с перука, че тази коса си е неговата, дълга и вълниста като на момиче. После Шон помоли всички да излязат. „Питър е мой стар приятел, когото смятах за мъртъв — обясни той. — Искам да си поговоря с него. Идете си, моля ви!“ Когато те се махнаха, попитах Шон: „Какво е станало с теб, за бога? Наистина ли ти е приятно да те опипва тая измет?“ — „А какво стана с всички нас?“, отвърна Шон. После добави с разкошната си усмивка: „Толкова се радвам да те видя, Питър. Въобще не се надявах, че си жив. Седни за малко да се пооправя. За толкова много неща имаме да си говорим. С тия, дето ги пращат тук от Ява, ли дойде?“ Кимнах, все още объркан. Шон се извърна с лице към огледалото и започна да си маха грима от лицето. „Какво се случи с теб? — попита ме той. — Свалиха ли те?“ Когато започна да си чисти грима, аз някак си се поуспокоих и нещата взеха да ми изглеждат по-нормални. Помислих си, че съм се подвел като последния глупак, че всичко е било част от представлението… нали се сещаш, част от ролята. Реших, че само се е преструвал, а всъщност не му е било приятно. Затова се извиних, казах му: „Извинявай, Шон, сигурно ме мислиш за пълен идиот! Боже мой, толкова се радвам, че си жив и здрав. Бях те отписал вече.“ Обясних му какво се бе случило с мен, а после го попитах за него самия.

Шон ми разказа, че бил заклещен от четири японски изтребителя и трябвало да катапултира. Когато най-сетне се добрал до аеродрума и намерил самолета ми, от него бил останал само скелетът. Разказах му как го запалих, преди да избягам, не исках мръсните японци да поправят крилото. „О — рече той, — а аз реших, че си се взривил при кацане… и че си свършил. Останах с другите в щаба в Бандунг и после всички ни изпратиха в лагер. Малко по-късно ни прехвърлиха в Батавия, а оттам тук!“

През цялото време Шон изучаваше отражението си в огледалото, кожата му бе гладка и нежна като на момиче. Внезапно изпитах чувството, че той напълно забрави за присъствието ми. Не знаех какво да правя. Изведнъж Шон се обърна към мен и ме изгледа право в очите. Лицето му имаше странен израз. Усетих, че се чувства зле и затова го попитах дали не иска да си отида. „Не, не, Питър — отвърна той. — Искам да останеш.“ И тогава взе една дамска чантичка от тоалетката, измъкна червило и започна да си рисува устните. Аз се втрещих. „Какво правиш?“ — попитах го. „Слагам си червило, Питър.“ — „Хайде стига, Шон — казах. — Стига шеги. Представлението свърши преди половин час.“ Но той не спря и когато устните му станаха идеално червени, се зае да си пудри носа, после си разреса косата и, боже мой, отново се превърна в красиво момиче. Не можех да повярвам на очите си. Все още си мислех, че той си прави някаква абсурдна шега с мен.

Шон нагласи къдриците си, отпусна се на стола, взря се в огледалото и като че ли остана абсолютно доволен от това, което видя. После забеляза в огледалото, че го наблюдавам и се засмя: „Какво става, Питър? Не си ли бил в гримьорна досега?“ — „Бил съм — отговорих. — В женска гримьорна.“ Той ме изгледа продължително. Сетне придърпа дрехата си и кръстоса крака. „Това също е женска гримьорна.“ — „О, стига Шон — започнах да се ядосвам аз. — Това съм аз, Питър Марлоу. Ние сме в Чанги, не ти ли е ясно? Представлението свърши и сега всичко си е както преди.“ — „Да — отвърна спокойно той. — Всичко си е както преди.“ Дълго време не можах да обеля ни дума. „Е — успях да изрека накрая, — няма ли да свалиш тия дрехи и да изчистиш тая гадост от лицето си?“ — „Аз харесвам тези дрехи, Питър — каза Шон, — а сега вече се и гримирам.“ Той стана, отвори един шкаф и, бога ми, шкафът бе претъпкан със саронги, рокли, чорапогащи, сутиени и какво ли не. Обърна се към мен и каза невъзмутимо: „Ето, сега нося само такива дрехи. Аз съм жена.“ — „Ти си се побъркал!“ — не се сдържах аз. Шон се приближи, погледна ме и за миг ми се стори, че това наистина е жена — той изглеждаше като жена, държеше се като жена, говореше и ходеше като жена, дори ухаеше като жена. „Виж, Питър — каза Шон, — знам, че ти е трудно да го разбереш, но аз се промених. Вече не съм мъж, аз вече съм жена.“ — „Жена си толкова, колкото и аз!“ — изкрещях. Но думите ми въобще не стигнаха до него. Той продължи да стои пред мен, усмихнат като мадона, после повтори: „Аз съм жена, Питър.“ Докосна ръката ми, точно както би го направила една жена, и каза: „Моля те, дръж се с мен като с жена.“ Нещо в мен се разкъса. Сграбчих го за ръката, смъкнах дрехата от раменете му, дръпнах сутиена с подплънки, а сетне го тикнах пред огледалото. „И ти казваш, че си жена, а? — изкрещях. — Я се погледни? Къде са ти тогава гърдите?“ Но Шон не погледна. Стоеше неподвижно с наведена глава и косата му падаше пред лицето. Халатът му висеше разкъсан и той бе гол до кръста. Сграбчих го за косата и повдигнах лицето му. „Я се погледни, ненормалник проклет! — изревах аз. — Ти си мъж, за бога, и винаги ще бъдеш мъж.“ Шон не помръдна, не продума и накрая разбрах, че плаче. Тогава в стаята се втурнаха Родрик и Франк Париш и ме изтикаха настрана, а Париш загърна Шон в дрехата и го взе в прегръдките си. През цялото време Шон не спря да плаче. Франк го прегръщаше и го успокояваше: „Всичко е наред, Шон, всичко е наред.“ После ме изгледа и ми стана ясно, че е готов да ме убие. „Изчезвай оттука, копеле мръсно!“ — изсъска той.

Дори не си спомням как съм излязъл… Когато дойдох на себе си, открих, че обикалям из лагера, и постепенно започнах да разбирам, че нямам никакво право, абсолютно никакво право, да постъпвам така с един човек. Това беше пълна лудост.

Страданието бе оставило отпечатък върху лицето на Питър Марлоу.

— Върнах се в театъра. Трябваше да се опитам да се сдобря с Шон. Вратата беше заключена, но ми се стори, че го чувам вътре. Чуках, чуках, но той не отговори и не отвори вратата и аз пак кипнах, и я изкъртих. Исках да му се извиня лице в лице, а не през вратата. Той лежеше на кревата. В основата на лявата му китка имаше дълбока рана и всичко наоколо бе опръскано с кръв. Стегнах ръката с турникет и някак си успях да извикам стария доктор Кенеди и Родрик и Франк. Шон беше блед като мъртвец и не издаде ни звук, докато Кенеди зашиваше разреза от бръснача. Когато той свърши, Франк ме попита: „Сега доволен ли си, копеле мръсно?“ Не можах да продумам. Ненавиждах се. „Махай се и да не си се мяркал повече тука!“ — каза Родрик.

Тъкмо излизах от стаята, когато чух, че Шон ме вика със слаб, едва доловим шепот. Обърнах се и видях, че ме гледа — не с яд, а по-скоро със съжаление. „Извинявай, Питър — каза той. — Не си виновен ти.“ — „Прости ми, Шон! — успях да изрека аз. — Не исках да ти сторя нищо лошо.“ — „Знам — отвърна той. — Моля те, Питър, нека си останем приятели.“ После погледна към Париш и Родрик и каза: „Преди малко исках да си отида от този свят, но сега… — и се усмихна с разкошната си усмивка — толкова се радвам, че отново съм сред вас.“

Питър Марлоу бе пребледнял. По врата и гърдите му се стичаше пот. Царя запали цигара. Питър Марлоу потръпна безпомощно, после се надигна и се отдалечи, разкъсван от угризения.

— Хайде, по-бързо! — подкани Питър Марлоу мъжете, които стояха унило пред бараката и се прозяваха. Едва-що се зазоряваше, а закуската вече бе само спомен, който правеше всички по-раздразнителни от обикновено. Отгоре на това, чакаше ги дълъг, тежък, зноен ден на летището. Освен ако им проработеше късметът.