— Дърк — настоя Роб, — няма ли да се вслушаш в един разумен съвет?

— Сара те моли да отидеш при нея. Още нищо не казвай за среброто. И, Кълъм, мойто момче, ако Лонгстаф пита случайно за мен кажи му просто, че съм на кораба. Нищо друго.

— Дърк, не изпускай единствения си шанс…

— По-добре побързай, Роб. Поздрави Сара и децата от мен — каза Струан и отново се задълбочи да разглежда документите на бюрото си.

Роб знаеше, че всеки по-нататъшен спор е безполезен и излезе, без да каже нито дума повече. Кълъм го последва със свито сърце Знаеше, че нищо не е в състояние да промени баща му… и Брок, че „Ноубъл хаус“ ще стане жертва на нищо и никаква могила, покрила една най-обикновена скала. „Абсолютна глупост! — възмущаваше се той. — Защо е толкова ужасно тъп баща ми?“

Същия този следобед Струан стоеше до голямата палатка, която беше наредил да издигнат в крайбрежната зона на Хепи вели. Наблюдаваше как капитан Орлов надзирава пренасянето на варелите от голямата лодка и внимателното им подреждане от вътрешната страна на палатката. Бе така съсредоточен, че не забеляза приближаването на Мери Синклер.

Лицето й бе обрамчено от шапчица, завързана под брадичката. Широката й светлокафява рокля метеше пясъка и бе силно пристегната в талията, както беше модата. Но материята бе от лошо качество и кройката — старомодна. Носеше рошав маншон и раменете й бяха наметнати със сив шал, който подхождаше на цвета на очите. Изглеждаше спретната, семпла и бедна, скромна и благовъзпитана.

— Здравейте, тай-пан — поздрави тя.

Гласът й прекъсна унеса му.

— О, здравейте, Мери! Изглеждате много красива!

— Любезно благодаря, сър — отвърна Мери с лека усмивка и направи грациозен поклон, — това наистина е комплимент.

На плажа и в долината прииждаха търговци с жените и децата си, пременени в празничните си дрехи, поздравяваха се и разговаря ха оживено. Навсякъде се забелязваха групички от войници, моряци и техните офицери в бляскави униформи. Близо до брега се трупаха риболовни сампани, а на запад — тълпа от шумни любопитни китайци покрай кордон от войници, охраняващи долината.

Платформата, на която стояха акционерите, беше поставена на Малка височинка на петдесет ярда и Струан забеляза Гордън Чен, застанал наблизо. Синът му веднага се поклони. Младежът явно искаше да разговаря със Струан и вероятно търпеливо чакаше удобен случай да се приближи, без да бъде забелязан.

— Добър ден, Гордън. След малко ще приказваме.

— Благодаря, сър — отвърна Гордън Чен и отново се поклони.

Струан видя Роб да се разхожда със Сара. Коремът й беше силно издут, а лицето — напрегнато. Край тях подскачаше Карин. Струан потърси с поглед Кълъм, но не го откри и предположи, че е още на флагмана. После го видя да разговаря оживено с Глесинг. Стори му се странно, че синът му не бе го потърсил, след като беше слязъл на брега.

— Извинете ме, тай-пан, мис Синклер — каза Орлов. — Това е всичко.

— Надявам се, че е така, капитан Орлов — подразни го Мери. — Чух, че през последните два часа сте пренасяли варели на брега. Нима искате да опиете цялата европейска колония, мистър Струан?

Струан се засмя.

— Не. Благодаря, капитане.

Орлов поздрави Мери и влезе в палатката с няколко моряци. Другите се струпаха около нея, а няколко седнаха на брега и започнаха да играят на зарове.

— Подранили сте, Мери. Има още един час до наддаването.

— Капитан Глесинг беше достатъчно любезен, за да ме придружи — отвърна тя. — Нека се поразходим малко, съгласен ли сте?

— С удоволствие — каза той, като забеляза, че е неспокойна.

Тръгнаха към вътрешността на острова. Долината беше влажна от вчерашния дъжд, който се беше утаил в локви. От малкия водопад се виеше тихо поточе. Мухи, водни кончета, пчели и комари припяваха на шума на прибоя. Слънцето вещаеше наближаването на пролетта. Когато се отдалечиха от тълпата, Мери спря.

— Първо исках да ви кажа колко съжалявам за вашата загуба.

— Благодаря, Мери.

— Помъчих се да се срещна с вас, преди да тръгнете за Кантон.

— Спомням си. Много мило от ваша страна.

— Миналата нощ се опитах да се кача на борда. Исках да разбера как се чувствате тук. Имахте много лош късмет.

— Да. Но всичко свърши. Минало е.

— На лицето ви е изписано огорчение. Може би другите не го забелязват, но аз го виждам.

— Как вървят вашите работи? — попита той, както винаги удивен, че макар да изглежда обикновена, мила и нежна, тя не беше такава. Харесвам я, въпреки че не би трябвало.

— Животът е забавен. Временно. — Мери погледна обратно към брега. Брок, Горт и Нагрек Тъмб, Лайза Брок и дъщерите й слизаха от голямата лодка. — Радвам се, че отново се справихте с Брок. Много се радвам.

— Справил съм се, казвате?

Очите на Мери се присвиха.

— Четирийсет лака сребро? Четири монети?

— Откъде знаете това?

— Забравихте ли, тай-пан? Имам високопоставени приятели — каза тя живо. Но когато беше с тай-пана, тя презираше тези „приятели“.

— Кой има… кои са хората, които притежават останалите половинки?