— Вярно е дявол да го вземе!

Хибс обяви напевно „Двайсет и четвърти рунд“ и борците се затътриха към центъра с натежали като олово крака и заудряха. Държаха се на крака само със силата на волята си. Войникът изхвърли чудовищен ляв юмрук, който би могъл да събори и вол, но юмрукът се плъзна по рамото на Гръм. Тинкър се спъна и падна, флотата закрещя радостно, а армията изрева. Секундантите отнесоха войника в ъгъла. Когато изтече половината минута, армията наблюдаваше, затаила дъх, как Тинкър се вкопчи във въжетата и с мъка се затегли нагоре. Вените на врата му се издуха от усилието, но той се изправи на крака и се заклатушка обратно към линията.

Струан почувства, че някой го наблюдава, и се обърна. Видя ерцхерцога, който го повика със знак. Той си проби път около ринга, като същевременно се питаше безпокойно дали Орлов, изпратен да „помогне“ на Сергеев да се пренесе на кораба, е успял да надхитри слугите и да открие някой важен документ.

— Разбрахте ли вече кой ще победи?

— Не, Ваше височество. — Струан погледна адмирала и генерала.

— И двамата мъже са достойни за вашите служби, господа!

— Морякът е много смел, наистина забележителен — подхвърли весело генералът, — но аз мисля, че нашият човек има силата да му се противопостави.

— Не. Нашият ще остане на линията. Но, дявол да го вземе, вашият е наистина добър, милорд, и е чест за службата ви.

— Защо не се присъедините към нас, мистър Струан? — попита Сергеев, като посочи празния стол. — Предполагам, че ще можете да обясните някои тънкости на боя.

— С ваше позволение, господа — каза Струан любезно и седна. — Къде е Негово превъзходителство?

— Замина рано, дявол го взел — каза генералът. — Нещо във връзка с пратките.

Камбаната звънна отново. Сергеев се размърда неспокойно на стола.

— Какъв е най-големият брой рундове за един бой?

— През трийсет и трета гледах боя между Бърк и Бърн — отговори генералът. — Деветдесет и девет рунда. Кълна се, битката беше царска, фантастична смелост. Бърн умря от раните си. Но не се отказа!

— Нито един от тези двамата няма да се откаже. Те вече са почти пребити — каза Струан. — Би било просто голяма загуба, ако някой от двамата бъде убит, какво ще кажете, господа?

— Да спрем боя ли? — попита недоверчиво ерцхерцогът.

— Целта на един мач е да се изпитат силата и смелостта на бореца — обясни Струан. — Те са еднакво силни и еднакво смели. Бих казал, че и двамата доказаха това.

— Но тогава няма да имаме победител. Това не е честно. Това е слабост и не доказва нищо.

— Не е честно да се убива един смел човек — каза спокойно Струан. — Само смелостта ги държи все още прави. — Той се обърна към другите. — В края на краищата те са и двамата англичани. Спасете ги за един истински враг.

Внезапно радостен възглас привлече вниманието на генерала и на адмирала, но не и на Сергеев.

— Това звучи почти като предизвикателство, мистър Струан — каза той със застинала усмивка на лице.

— Не, Ваше височество — отговори Струан с грация, — това е само факт. Ние уважаваме смелостта, но в случай като този победата трябва да отстъпи на необходимостта да се съхрани човешкото достойнство.

— Какво е вашето мнение, адмирале? — попита генералът. — Струан има известно право, нали? До кой рунд стигнахме? Трийсет и петия ли?

— Трийсет и шестия — отговори Струан.

— Какво ще кажете да ограничим рундовете до петдесет? Още преди това единият ще напусне битката. Няма да успеят да се задържат на краката си дотогава. Но ако и двамата останат на бойната линия, да обявим, че и двамата се отказваме от борбата, а? Ще заявим, че сме равни. Нека Хибс направи съобщението.

— Съгласен съм. Но вашият човек няма да може да издържи до тогава.

— Още сто гвинеи, че ще може, по дяволите!

— Съгласен!

— Обзалагате ли се, мистър Струан? — попита ерцхерцогът, когато адмиралът и генералът се извърнаха мрачно един от друг и дадоха знак на Хибс. — Кажете колко и посочете човека.

— Вие сте наш гост, Ваше височество, така че вие имате предимството да посочите човека… ако ви харесва да се обзалагате. Нека се обзаложим победителят да има правото да зададе въпрос, на който загубилият да отговори тази вечер — насаме. Пред Бога.

— Какъв въпрос? — попита бавно Сергеев.

— Само този, който победителят намери за добре да зададе.

Ерцхерцогът се почувства заинтригуван, но същевременно го изпълниха опасения. Залогът беше много голям, но си заслужаваше. Имаше много неща, които би поискал да узнае от тай-пана на „Ноубъл хаус“.

— Съгласен!

— Кого избирате?

Сергеев посочи веднага към боцман Гръм.

— Залагам на него! — И моментално изрева на моряка. — Убий го, да го вземат дяволите!

Рундовете продължиха. Четирийсет и три. Четирийсет и четири. Четирийсет и пет. Четирийсет и шест. Четирийсет и седем. Четирийсет и осем. Четирийсет и девет… Сега вече и зрителите бяха почти толкова уморени, колкото и борците.