Струан крачеше раздразнено към портата на голямата тухлена сграда.

Протегна ръка към дръжката, но вратата се отвори широко и на прага цъфна усмихнат и покланящ се Лим Дин.

— Добро нещо залез, айейа, маса?

В отговор Струан изръмжа намусено.

Лим Дин затвори портата и изтича към входната врата, където отново се усмихна широко и направи още по-нисък поклон.

Струан провери мимоходом показанията на корабния барометър, който висеше на стената в антрето. Беше закачен с халки и тънкото остъклено живачно стълбче показваше 29,8 инча — хубаво време.

Лим Дин затвори тихо вратата, изтича пред Струан надолу по коридора и отвори вратата към спалнята. Струан влезе, затвори вратата с ритник и я залости. Лим Дин вдигна очи нагоре. Почака минута, докато се успокои, после изчезна в кухнята.

— Днес някой ще отнесе боя — прошепна той тихо на А Сам. — Положително! Ще му щипнат и пръста.

— Не се безпокой за нашия дяволски варварски баща — отвърна А Сам също така тихо. — Обзалагам се, че парите, които майка ще му донесе другата седмица, ще го накарат завчас да загука като гълъб.

— Съгласен!

Мей-мей застана на вратата.

— Какво си шепнете вие — безсрамни роби, вмирисани кучешки мърши? — изсъска тя.

— Просто се молим татко да не се сърди на нашата скъпа красива майка — каза А Сам с трепкащи мигли.

— Тогава побързай, мазна развратнице. Защото за всяка гневна дума, която ми каже, ще получиш плесница!

Струан стоеше по средата на стаята и разглеждаше голямата мръсна, завързана на възли носна кърпа, която бе извадил от джоба си. „Проклет да съм, ако знам какво да правя сега“ — мислеше си той.

След боя той бе завел ерцхерцога до новото му жилище на „Рестинг клауд“. Почувства облекчение, когато Орлов му каза насаме, че никой не му е попречил да прерови багажа.

— Но не намерих никакви документи. Имаше малка касичка, но вие ми казахте да не чупя нищо, така че я оставих непокътната. Имах много време — моряците занимаваха слугите.

— Благодаря. Нито дума за това сега!

— За глупак ли ме вземате! — разсърди се Орлов заради накърненото му достойнство. — Между другото, мисис Куанс и петте деца са настанени в малкото корабче. Казах, че Куанс е в Макао и ще се върне утре по обяд. Доста се измъчих, докато отговоря на всичките й проклети въпроси. Тя би изтръгнала отговор и от щипалка!

Струан бе оставил Орлов и бе отишъл в каютата на момчетата. Сега те бяха чисти и облечени в нови дрехи. Волфганг бе все още с тях и те не се страхуваха от него. Струан им каза, че на другия ден ще отидат с него в Кантон, където ще ги качи на кораб, заминаващ за Англия.

— Ваш’благродие — каза малкото англичанче, когато той тръгна към вратата, — мога ли да ви видя насаме?

— Да — отговори Струан и заведе момчето в друга каюта.

— Татко ми каза да ви предам това. Ваш’благродие, и да н’казвам на никого, нит’ на мистър У Пак, нит’ дори на Бърт. — Фред развърза с треперещи пръсти платненото вързопче, все още прикрепено към пръчката, и го разстла. То съдържаше малък нож, парцалено кученце и голяма, завързана на възли кърпа. Подаде нервно кърпата и за учудване на Струан обърна гръб и затвори очи.

— Какво правиш, Фред?

— Татко каза да н’гледам и да се обърна с гръб, Ваш’благродие — отговори Фред със стиснати очи.

Струан развърза кърпата и зяпна от учудване — рубинени обеци, диамантени висулки, обсипани с диаманти пръстени, голяма изумрудена брошка и много изпочупени и криви златни катарами, натежали от диаманти и сапфири, на стойност четирийсет до петдесет хиляди лири. Пиратска плячка!

— Какво иска от мен да направя с това?

— Мога ли да отворя очи, Ваш’благродие? Нищо не виждам!

Струан завърза кърпата и я постави в джоба на сюртука си.

— Да, кажи сега какво поиска баща ти да направя с това!

— Той каза, че т’ва е мое… забравих думата. Беше нещо кат „ретство“ или „летство“. — Очите на Фред се изпълниха със сълзи. — Аз съм добро момче, Ваш’благродие, но забравям!

Струан клекна и го хвана здраво, но нежно за раменете.

— Не плачи, момче, нека помислим. Не беше ли „наследство“?

Момчето вдигна очи и го погледна, сякаш той бе магьосник.

— Да — „летство“, откъде разбрахте?

— Няма нужда да плачеш. Ти си мъж, а мъжете не плачат.

— Какво значи „летство“?

— Това е подарък, обикновено пари, които бащата дава на сина.

Фред дълго мисли, после каза:

— Защо ме помоли татко да н’казвам на Бърт?

— Не знам.

— К’во, Ваш’благродие?

— Може би защото иска ти да го получиш, а не Бърт.

— Може ли едно „летство“ да бъде на много синове?

— Да.

— Можем ли аз и моят брат да разделим едно „летство“? Ако го получим?