Навсякъде пъплеха слуги, всички в спретнати униформи, с черни панталони и бели туники и с подскачащи плитки. Надзираваше ги лично Чен Шенг, компрадор на „Ноубъл хаус“. Беше шишко, облечен в богата роба и обсипана със скъпоценности шапка. Катарамата на колана му се състоеше от безценен бял нефрит, а краката му бяха обути в черни копринени ботуши с бели подметки. Седеше като огромен паяк в центъра на танцовата площадка и си играеше с дългите косми, които растяха от малка брадавица на брадичката му. Негов личен роб му повяваше с ветрило и го разхлаждаше в топлината на нощта.

Когато всичко бе готово, той се изправи тежко и вдигна ръка. Слугите се втурнаха по местата си и застанаха като истукани, докато извърши прегледа. Още едно махване с ръка и от светлината на кръга един слуга се спусна към неосветения мрак на брега със свещ в ръка.

Последва чудовищна канонада от фойерверки, която продължи няколко минути, и всички в корабите и на брега се втурнаха да гледат. След това дойде ред на гюллетата и на цветните светлини, на още шум, пушек и тътнеж, и на нови фойерверки. Гърмежите продължиха още няколко минути, после се чу тътен, подобен на оръдеен залп, и стотици ракети избухнаха в нощта. Опашките им се завиха и изчезнаха. След минутна тишина цялото небе изригна в алени, зелени, бели и златни огнени пера. Те се спуснаха величествено и потънаха в морето.

Слугата запали последната свещ и се отдалечи тичешком. По огромното бамбуково скеле се плъзна зелен огнен език и скоро пламна цялата конструкция заедно с Лъва и Дракона. Флагът светна и мигом бе погълнат от внезапна гигантска експлозия.

След миг всичко потъна в мрак, в който гръмна висок възглас и отекна сред околните хълмове. Когато очите привикнаха към тъмнината, край танцовата площадка светнаха отново приветливите пламъчета. И над Хонконг плисна дългоочакваната радост.

Шиваун скимтеше от болка.

— Стига вече — молеше тя.

Прислужницата хвана връзките на корсета още по-здраво и постави коляно върху задника на Шиваун.

— Не дишай — заповяда тя, дръпна връзките за последен път и ги завърза. Дъхът изхвърча от устата на момичето.

— Няма нищо, скъпа — усмихна се прислужницата под бонето си. — Свършихме.

Катлийн О’Рурк бе малка спретната ирландка със стоманени китки. Беше бавачка и прислужница на Шиваун, още откакто момиченцето бе в пелени. Обожаваше питомката си. Тъмнокафявата й коса ограждаше хубаво лице със засмени очи и трапчинка в брадичката. Беше на трийсет и осем години.

Катлийн донесе лентата и измери кръстчето на Шиваун.

— Седемнайсет инча и половина. Кълна се в Света Дева Мария! А когато припаднеш, мила моя, да знаеш, че си го сторила с грация и че всички ще те гледат.

Шиваун бе облечена в дълги и тесни дантелени панталонки и краката й под тях бяха обути в копринени чорапи. Корсетът й с банели обхващаше хълбоците и стягаше безмилостно талията, а в горната част обрамчваше гърдите й и ги повдигаше силно нагоре.

— Трябва да поседна за малко — каза тя с отслабнал глас.

Катлийн намери амоняка и го пъхна под носа на Шиваун.

— Ето, дишай, скъпа моя! Да знаеш, че щом те видят онези кокотки, веднага ще се почувстваш добре. Кълна се в Света Дева Мария, в светата майка и Йосиф, ти ще бъдеш красавицата на бала!

На вратата се почука силно.

— Не си ли готова още, Шиваун? — извика Тилмън.

— Не, чичо, няма да се бавя.

— Добре, побързай, мила! Трябва да сме там преди Негово превъзходителство! — каза той и се отдалечи.

Катлийн се позасмя тихо.

— Глупав мъж. Не разбира, че една жена трябва да се представи както трябва.

Куанс остави четките настрана.

— Готово!

— Чудесен е, Аристотел! — каза Роб и повдигна Карин, за да види портрета си. — Нали, Карин?

— Такава ли изглеждам? — попита тя разочаровано. — Ужасен е!

— Портретът е безсмъртен, Карин! — извика Куанс, потресен. После я пое от ръцете на Роб и я хвана здраво. — Погледни красивия блясък по бузите, светлината в красивите ти очи, щастието, което те обгръща като ореол. Кълна се в брадата на Алказабедабра! Портретът е така чудесен, както оригиналът!

— Е, добре! — прегърна го тя. Той я пусна на земята и тя отново погледна изображението си. — Кой е Алказа… как го нарече?

— Мой приятел — отговори Куанс сериозно. — Един приятел с брада, който бди над художниците и над красивите деца.

— Много, много е красив — каза Сара с изопнато лице. — Тичай сега, отдавна е време да си лягаш!

— Рано е — нацупи се Карин. — Ти ми беше обещала да остана, докато тръгне татко.

Куанс се усмихна, изми ръцете си с терпентин и свали престилката си.