— В моето легло, по дяволите!

Тя изтича в стаята му. Той я последва и блъсна вратата след себе си, после я залости.

— Значи си бременна. От кого?

— От вас, господарю — изхленчи тя.

Той седна и протегна ботуша си.

— Хайде, побързай.

Тя падна на колене и издърпа ботушите му, после застана до леглото.

— Как смееш да помислиш, че ще искам да се запознаеш с приятелите ми? Когато реша да те изведа от дома, ще ти кажа, за бога.

— Да, господарю.

— Мястото на жената си е вкъщи. Тук!

— Да, господарю.

Той си позволи да смекчи израза на лицето си.

— Така е по-добре, за бога.

— Аз не искала да ходя на бал — каза тя едва чуто. — Само да обличам като… Никога не искала бал. За какво на бал, никога, никога не искала. Само да харесам. Съжалявам. Много съжалявам.

— Защо да ти прощавам, а? — Той започна да се съблича. — А?

— Няма причина, няма. — Сега вече тя плачеше жално и тихо.

Но той знаеше, че все още е рано да покаже, че й е простил напълно.

— Може би тъй като си бременна, ще ти дам още една възможност. Но по-добре да е син, не някоя ненужна дъщеря.

— О, да, моля, моля. Простете, моля. — Тя се поклони и удари чело в пода.

Плачът й го смазваше, но той продължи да се съблича и да се чумери. След това издуха свещта и се пъхна в леглото.

Остави я да чака.

След една-две минути каза кратко:

— Влизай в леглото. Студено ми е.

После, когато вече не можеше да понася плача й, я прегърна нежно и я целуна:

— Прощавам ти, момиче.

Тя плака в ръцете му, докато заспа.

С течение на времето пролетта премина в ранно лято. Слънцето засия по-ярко и въздухът натежа от влага. Европейците страдаха жестоко, облечени в обичайните си дрехи — дълго вълнено бельо, издути рокли и банелени корсажи. Потта изсъхваше под мишниците и по слабините, раните загнояваха отново. Върнаха се обичайните летни болести: кантонските чревни заболявания, макаоските дизентерии и азиатските разстройства. Оплакваха тези, които умираха. Останалите живи стоически понасяха мъките като неизбежно изпитание, изпратено от справедливия Бог да трови човечеството, и продължаваха да държат прозорците си затворени и да не допускат въздуха, който според тях бе пълен с отровни газове, излъчвани от земята през лятото. Продължаваха да позволяват на докторите си да ги лекуват с очистителни и пиявици, защото всички знаеха, че това е единственото истинско лечение от болестите. Продължаваха да пият замърсена от мухите вода и да ядат оплюто от насекоми месо. Продължаваха да избягват къпането, защото всички бяха убедени, че то вреди на здравето. И продължаваха да се молят да дойде отново хладната зима, която ще прочисти земята от смъртоносните отрови.

До месец юни дизентерията поразреди редиците на армейците. Търговският сезон бе почти към своя край. Тази година щяха да се натрупат големи състояния. С малко повече късмет. Защото никога преди това в кантонското Селце не бе имало такава оживена търговия. Търговците и техните португалски чиновници, китайските компрадори и кохонгските продавачи бяха напълно изтощени от жегата, но още повече — от изпълнените с оживена дейност седмици. Всички бяха готови да отдъхнат, преди да започне зимното изкупуване на стоките.

За разлика от предишните години, тази година европейците очакваха най-после да летуват в своите домове, на собствената си земя в Хонконг.

Семействата им в Хонконг бяха вече напуснали тесните си корабни квартири и се бяха заселили в Хепи вели. Беше се разгърнало огромно строителство. Куинс таун придобиваше очертания: улици, складове, затвор, пристани, два хотела, кръчми и домове.

Кръчмите, обслужващи войниците, се гушеха близо до палатките край Глесинг пойнт. Тези, които обслужваха моряците, се намираха на „Куинс роуд“ срещу корабостроителницата. Някои от тях се помещаваха в палатки или в груби временни постройки. Други — в по-масивни.

От Англия пристигаха кораби, натоварени с провизии, роднини, приятели и много непознати. И с всеки кораб прииждаха нови хора от Макао: португалци, китайци, евроазиатци, европейци — майстори на платна, тъкачи, чиновници, слуги, бизнесмени, продавачи и купувачи, кулита, безработни и такива, чиито професии ги бяха заставили да дойдат в Хонконг. Това бяха всички, които служеха в китайската търговия, които живееха от нея и се хранеха от нея. Сред пристигащите имаше дами, момичета, хора, вземащи опиати, производители на джин, играчи на хазарт, контрабандисти, джебчии, похитители, крадци, просяци и пирати — с една дума, измета на всяка нация. Те също си намериха убежища и започнаха да строят жилища и свои делови центрове. Магазини за продажба на джин, публични домове, опиумни подземия, които започнаха да се множат в Куинс таун и да изникват по Куинс роуд. Престъпленията нараснаха неимоверно и полицията — такава, каквато беше — потъна до гуша в работа. Сряда бе ден за наказания с камшик. За радост на праведните, получилите присъда злодеи бяха публично наказвани пред затвора за назидание и предупреждение към злото.

Британското правосъдие — независимо, че бе прилагано с бърза и твърда ръка — изглеждаше меко в очите на китайците. Традиционните китайски наказания включваха публични мъчения и бой до смърт, изкълчване на пръстите, осакатяване, избождане на едно или две очи, отсичане на ръка или ръце, крак или крака, жигосване, отрязване на меса, удушаване с въже, ослепяване, изтръгване на езика или смазване на гениталиите. Китайците нямаха съдопроизводство. Тъй като Хонконг оставаше извън бледото китайско законодателство, всички криминални престъпници, които успяваха да избягат от континента, пристигаха на безопасно място в Тай Пинг Шан, за да се възползват от снизходителността на варварското правосъдие.