Шрифт:
И докато на острова процъфтяваше цивилизацията, започна да се трупа и боклук. С боклука дойдоха и мухите.
Водата започна да застоява в изхвърлени варели, спечени гърнета и тигани. Изхвърляха я в бамбуковите скели, в края на градините и в мочурливите места на низината. Тези малки гнойни язви закипяха от живот: ларви, които се превръщаха в комари. Бяха дребни, крехки и много особени, толкова деликатни, че летяха само след залез-слънце маларични комари.
И населението на Хепи вели започна да измира.
Двадесет и шеста глава
— За бога, Кълъм, не мога да направя нищо повече от теб. В Куинс таун върлува смъртоносна треска. Никой не знае причината. Ето, сега се разболя и малката Карин.
Струан страдаше, че вече цяла седмица нямаше вест от Мей-мей. Близо два месеца бе отсъствал от Хонконг, ако не се смята краткото посещение от два дни, което направи преди няколко седмици. Тогава не устоя на желанието си да види Мей-мей. Тя цъфтеше, караше лека бременност и те бяха повече от всякога доволни, че са заедно.
— Да благодарим на Бога, че последният ни кораб отплава и че утре напускаме Селцето.
— Чичо Роб казва, че това е малария — каза Кълъм разпалено и размаха писмото на Роб, което бе току-що пристигнало. Ужасно се безпокоеше за Тес. Още вчера бе получил от нея писмо, в което му съобщаваше, че заедно с майка си и сестра си са напуснали кораба и са се пренесли да живеят в частично оборудваната фабрика на Брок. Но не споменаваше нищо за малария. — С какво се лекува маларията?
— Не знам. Не съм лекар. Според Роб само няколко лекари смятат, че това е малария. — Струан размаха ожесточено палката за мухи.
— Малария на латински означава „лош въздух“. Това е всичко, което знам. Всеки го знае. Света Богородице, загубени сме, ако въздухът в Хепи вели е лош.
— Казвах ти да не стоим там — избухна Кълъм. — Намразих тази Долина още щом я видях!
— Какво искаш да кажеш, за бога? Да не би да си знаел предварително, че въздухът е скапан?
— Не. Нямах предвид това. Исках да кажа, че намразих мястото, това е всичко.
Струан тръшна прозореца, през който нахлуваше смрад от площада на Селцето, и отпъди още мухи. Горещо молеше треската да не се окаже малария. Ако беше малария, щеше да пострада всеки, който оставаше да пренощува в Хепи вели. Всички знаеха, че почвата в някои части на света е отровена от малария и по някакви причини нощем изпуска отровни газове.
Според Роб треската бе започнала загадъчно преди четири седмици. Първо поразила китайските работници. След това други — тук европейски търговец, там дете. Но само в Хепи вели. Никъде другаде в Хонконг. Сега четиристотин или петстотин китайци бяха болни и двадесет или трийсет европейци. Китайците бяха ужасно наплашени и суеверно вярваха, че боговете ги наказват, задето работят в Хонконг, въпреки декрета на императора. Само по-големите надници ги караха да се завърнат.
А сега и малката Карин се разболяла. Писмото на Роб завършваше с думите:
„Сара и аз сме отчаяни. Болестта протича коварно. Половин ден ужасна треска, кратко подобрение и два или три дни още по-жестока треска. Цикълът се повтаря отново и отново, като всеки пристъп е по-тежък от предишния. Лекарите дадоха на Карин пургатив каломел в максимално допустима доза. Пускаха кръв на бедното дете, но без особени надежди. Бог да ни е на помощ, мисля, че Карин е загубена.“
Струан се отправи към вратата! Божичко! Първо бебето, сега Карин! В деня след бала Сара бе родила син — Локлин Рос. Но детето се оказва хилаво, лявата му ръка — увредена. Раждането бе много трудно, за малко не умря. Но тя преодоля тежката родилна болка и въпреки че млякото й прокисна и косата посивя, силите й постепенно се възвърнаха. Когато Струан се върна да види Мей-мей, той посети и Сара. В лицето й се бяха врязали дълбоки бръчки на страдание и горчивина и тя бе заприличала на старица. Той се натъжи още повече, когато видя бебето — безжизнена лява ръка, хилаво, плачещо жално, без надежда да оживее. „Чудно дали не е умряло бебето — помисли си Струан, като дръпна силно вратата. — Роб не споменава нищо за него.“
— Варгас!
— Да, сеньор?
— Боледували ли сте някога от малария в Макао?
— Не, сеньор. — Варгас пребледня. Синът и племенникът му работеха за „Ноубъл хаус“ и сега живееха в Хонконг. — Сигурни ли са, че е малария?
— Не, само някои от лекарите смятат така. Не всички. Намерете и му кажете, че веднага искам да се срещна с Джин-куа! Да дойде с него!
— Да, сеньор. Негово превъзходителство ви е поканил да вечеряте с него и ерцхерцога довечера в девет часа.
— Приемете от мое име.
— Да, сеньор.
Струан затвори вратата и седна мрачен. Беше облечен в тънка риза без шалче, леки панталони и обувки. Другите европейци го смятаха за луд, задето рискува да се разболее от коварната простуда, причинявана, както всички знаеха, от летните ветрове.
— Не може да е малария — заключи той, — не е това. Нещо друго е.
— Островът е прокълнат.
— Престани да говориш като жена.
— Преди да дойдат кулитата, нямаше никаква треска. Освободи се от тях и ще се избавиш от болестта. Те я носят в себе си. Те са виновни.