Онези от флота, които можеха да виждат долината и които забелязаха дима и пламъка, потърсиха далекогледите си и видяха горящия кръст и тай-пана до него. Потрепериха суеверно и се запитаха какво ли замисля. Шотландците знаеха, че подпалването на кръст беше призив към клана и към роднините от всички близки кланове: призив да се съберат при кръста за битка.

А горящият кръст се издигаше само от вожда на клана. Според древния закон, веднъж издигнат, горящият кръст задължаваше клана да защитава земята, докато и последният член на клана е жив.

— Добре дошъл на борда, Роб — каза капитан Айзък Пери. — Чай?

— Благодаря ти, Айзък — отвърна Роб с благодарност и се отпусна в дълбокото кожено кресло, вдишвайки едва доловимия му аромат и зачака. Никой не можеше да кара Пери да бърза, дори и тай-панът.

Пери наля чай в порцеланови чаши.

Той беше мършав, но невероятно силен. Косата му имаше цвета на стари кълчища — кафява със сребърни и черни нишки. Брадата му бе побеляла. Лицето му бе цялото в белези. От него се разнасяше мирис на катран, кълчища и солени морски пръски.

— Добре ли пътува? — запита Роб.

— Отлично.

Роб винаги се радваше, когато беше в главната каюта. Тя бе просторна и луксозна, както и останалите офицерски каюти. Гарнитурите по целия кораб бяха от месинг, мед и махагон, платната бяха от най-доброто платно, а въжетата — винаги нови. Съвършени топове. Най-висококачествен барут. Такава бе стратегията на тай-пана във флота му — да дава на офицерите си и на останалите моряци най-хубавите каюти, най-добрата храна и дял от печалбите. На борда винаги имаше лекар. Боят с камшик бе забранен. За проявена страхливост или неподчинение както от офицер, така и от моряк имаше само едно наказание: да бъде свален на брега на първото пристанище. Никога не се даваше втора възможност. Ето защо и моряци, и офицери се бореха да бъдат част от флота му и никога не оставаше празна койка.

Тай-панът никога не забрави първите кораби, бака и камшика. Или хората, които ги бяха заповядвали. Някои от тези мъже бяха умрели, преди той да ги намери. Онези, които намери, бяха унищожени. Само Брок още беше невредим.

Роб не знаеше защо брат му бе пощадил Брок. Той потръпна, защото знаеше, че каквато и да е причината за това, щеше да има разплата.

Пери добави в чая лъжица захар и кондензирано мляко. Подаде чашата на Роб, настани се зад махагоновото бюро и се втренчи в него. Очите му бяха разположени дълбоко под рунтавите вежди.

— Надявам се, че мистър Струан се радва на добро здраве? Както винаги.

— Нима очаквахте да е болен?

— Не.

Някой почука на вратата на каютата.

— Влез!

Вратата се отвори и Роб зина от изумление при вида на младежа, застанал пред него.

— Велики боже, Кълъм, момко, откъде изникна? — Той рязко се изправи, като събори чашата си. — Наистина много важни „донесения“ и, разбира се, зенит!

Кълъм Струан влезе в каютата и затвори вратата. Роб с обич го прегърна през рамената, после забеляза бледността му и изпитите бузи.

— Какво се е случило, синко? — попита той неспокойно.

— Вече съм много по-добре, благодаря ти, чичо — отвърна Кълъм едва доловимо.

— По-добре след какво, синко?

— След чумата. Бенгалската чума — отвърна Кълъм, озадачен.

Роб се извърна към Пери:

— Имате чума на борда? За бога, защо не сте вдигнали жълт флаг?

— Разбира се, че нямаме чума на борда. Чума имаше в Шотландия, и то преди месеци. — Пери млъкна. — „Скарлет клауд“! Не е ли пристигнал?

— Закъснява с две седмици. Нямаме никакви вести. Какво се е случило? Хайде, говори, човече!

— Аз ли да му кажа, Кълъм, синко, или ти искаш да го направиш?

— Къде е татко? — запита Кълъм.

— На брега. Той ви чака на брега. В долината. За бога, какво е станало, Кълъм?

— Чумата дойде в Глазгоу през юни — отвърна унило Кълъм. — Казват, че пак е пренесена с кораб. От Бенгал, Индия. Първо в Съдърленд, после в Единбург, а после и при нас, в Глазгоу. Мама е мъртва, Йън, Личи, баба — също. Уинифред е толкова слаба, че няма да оживее. Дядо се грижи за нея. — Той направи безпомощен жест и седна на облегалката на креслото. — Баба е мъртва. Мама. Леля Ютиния и децата, мъжът й. Десет, двадесет хиляди измряха между юли и септември. После чумата изчезна. Просто изчезна.

— Роди? Как е Роди? Жив ли е синът ми? — попита Роб. В гласа му звучеше болка.

— Да, чичо. Роди е добре. Той не се разболя.

— Сигурен ли си, Кълъм? В безопасност ли е синът ми?

— Да. Видях го в деня, преди да замина. Малцина от неговото училище бяха заразени.

— Благодаря ти, Боже! — Роб потрепери, като си спомни първата вълна на чумата, която мистериозно бе заляла Европа преди десет години. Петдесет хиляди жертви само в Англия. Милион в Европа. Хиляди в Ню Йорк и Ню Орлийнз… Някои бяха нарекли чумата с ново име — холера.