— Не е вярно.

— Вярно е. — Знам, че би трябвало да се радвам за нея, но не мога. Имам твърде много спомени как дългите й бели бедра ме обгръщат в хотелски стаи и мизерни тайни квартири. — Значи тоя Джоузеф играе на вързано?

Тя бързо вдига глава и ме приковава с остър поглед.

— И двамата играем на вързано, Так. Той ме прави щастлива. По-щастлива от когато и да било, мисля.

Тогава за чий си дошла да ме търсиш, тъпа кучко?

— Страхотно — казвам аз.

— Ами ти? — пита тя с дяволита загриженост. — Щастлив ли си?

Вдигам вежда, за да спечеля време. Стрелвам кос поглед встрани — някога това я разсмиваше. Този път срещам само майчинска усмивка.

— Е, чак пък щастлив… — Пак правя гримаса. — Никога не ме е бивало по тая част. Вярно, излязох предсрочно като теб. Пълна амнистия от ООН.

— Да, чух за това. И си бил на Земята, нали?

— За малко.

— А сега какво правиш?

Неопределено размахвам ръка.

— О, работя. Не е нещо престижно като вашата работа тук, в Северния ръкав, но си изплащам носителя.

— Законно ли е?

— Шегуваш ли се?

Лицето й посърва.

— Знаеш ли, Так, ако е вярно, не мога да се срещам с теб. Това е част от договора за презареждане. Все още съм под гаранция, не мога да общувам с…

Тя поклаща глава.

— Престъпници? — питам аз.

— Не ми се подигравай, Так.

Въздъхвам.

— Не се подигравам, Сара. Мисля, че всичко се е уредило страхотно за теб. Просто… знам ли, като си помисля, че сега пишеш биокодове. Вместо да ги крадеш.

Сара пак се усмихва, дежурното изражение за целия разговор, но този път по лицето й се долавя и болка.

— Хората се променят — казва тя. — Би трябвало да опиташ.

Настава неловко мълчание.

— Може и да опитам.

Ново мълчание.

— Виж, наистина трябва да се прибирам. Джоузеф сигурно не е…

— Стига де, недей така. — Посочвам празните чаши, изправени самотни и разделени върху изподрасканото огледално дърво. По-рано никога не бихме напуснали по своя воля подобен бар, без да сме отрупали масата с празни кани и лули-еднодневки. — Нямаш ли малко самоуважение, жено? Остани да пием по още едно.

И тя остава, но това не премахва неловкото чувство между нас. Когато довършва второто питие, става от масата, целува ме по двете бузи и излиза. А аз оставам да седя сам.

И повече не я виждам.

— Сахиловска? — Вирджиния Видаура се намръщи, търсейки спомена. — Висока, нали? С една такава смешна прическа, кичур над окото. Да. Май веднъж я доведе на купон, докато с Ярос още живеехме на улица Укай.

— Да, същата.

— Значи тя отиде в Северния ръкав, а ти се върна при Сините бръмбарчета… защо, напук на нея ли?

Също като слънчевите лъчи и евтините метални масички по терасата на кафето около нас, въпросът лъщеше прекалено ярко. Извърнах очи към морето. Но то не ми помогна, както помагаше на Бразил.

— Не беше така, Вирджиния. Когато я срещнах, вече се бях свързал с вас. Дори не знаех, че е излязла. След връщането от Земята бях чул за последно, че още излежава пълна присъда. В края на краищата беше убила ченге.

— Ти също.

— Да, но какво ли не правят земните пари и влиянието на ООН.

— Добре. — Вирджиния побутна контейнерчето с кафе и пак се навъси. — Значи излязохте от склад по различно време и се загубихте в разликата. Печално, но непрестанно се случва.

През шума на вълните отново чух Джапаридзе.

Като тръгне тройно-лунният прилив, оставиш ли му се, ще те откъсне от всичко и всички, които си обичал.

— Да, така е. Непрестанно се случва. — Пак я погледнах в прохладната сянка на силовите завеси около масичката. — Но не я загубих в разликата, Вирджиния. Пуснах я. Пуснах я да си върви с онзи боклук Джоузеф и просто обърнах гръб.