Трес сви рамене.

— Знаеш какви са архитектите. Времето рядко ги вълнува. С тая система можем да докараме ускорението до четирийсет, най-много до петдесет пъти спрямо реалното.

— Добре. — Усещах как нещо в Кои набира скорост. Представих си Разселването, нелегалните срещи в тайни квартири. Оскъдни жълтеникави лъчи по набързо надраскани планове. — Ще свърши работа. Но трябва да действаме на две отделни нива — картографската симулация и виртуална хотелска стая със свързочна техника. Трябва да можем лесно да се прехвърляме от едната среда в другата и обратно. Някакъв простичък условен жест, например двойно примигване. Не искам да ни се налага да минаваме през реалния свят, докато планираме.

Трес кимна и изтича към вратата.

— Отивам да кажа на Туджман да се заеме.

Тя изскочи от звукоизолираната зала. Вратата тихичко се затвори зад нея. Кои пак се обърна към нас.

— А сега предлагам за няколко минути да си избистрим главите, защото почнем ли веднъж, ще останем във виртуална среда, докато приключим. С малко късмет ще можем да свършим до довечера в реално време и да си тръгнем. И още нещо, Ковач. Това е само мое лично мнение, но смятам, че дължиш обяснение поне на част от нас.

Изгледах го с внезапен прилив на неприязън към тая негова историческа надменност, която едва благоволяваше да ме забележи.

— Безкрайно си прав, Сосеки. Това е твое лично мнение. Би ли го задържал за себе си?

Вирджиния Видаура се изкашля.

— Так, мисля, че трябва да слезем да пийнем по чаша кафе или нещо такова.

— Да, не би било зле.

Хвърлих на Кои един последен втренчен поглед и се отправих към вратата. Видях как Видаура и Бразил се спогледаха, сетне тя ме последва навън. Не си казахме нищо, докато слизахме с прозрачния асансьор през осветеното централно пространство. Някъде на половината път зърнах как в един голям остъклен кабинет Туджман крещи беззвучно на спокойната Сиера Трес. Явно, искането за виртуална среда с ускорено време не се посрещаше много добре.

Асансьорът ни свали във вътрешно дворче, отворено от едната страна, откъдето долитаха шумовете на улицата. Прекосих фоайето, излязох сред тълпите туристи по булеварда и махнах на едно минаващо автотакси. Докато то се спускаше пред мен, Вирджиния Видаура ме сграбчи за ръката.

— Накъде си се запътил?

— Знаеш накъде.

— Не. — Тя стисна по-здраво. — Никъде няма да ходиш. Кои е прав, не можем да си го позволим.

— Няма да отнеме чак толкова време, че да се тревожиш.

Опитах се да тръгна към отворения люк на автотаксито, но нямаше как да го сторя без ръкопашен бой. А боят с Видаура не беше за препоръчване. Раздразнено се завъртях към нея.

— Вирджиния, пусни ме.

— Ами ако нещо се обърка, Так? Ами ако онзи свещеник…

— Няма да се обърка. Избивам тия смахнати гадове вече повече от година и…

Млъкнах. Носителят на Вирджиния беше висок почти колкото моя и очите ни бяха само на една длан разстояние. Усещах дъха й върху устните си и напрежението в тялото й. Пръстите й се впиха в ръката ми.

— Дотук беше — каза тя. — Никъде няма да ходиш. Говори, Так. Оставаш тук и ще ми разкажеш всичко, по дяволите.

— Какво има за разказване?

Тя ми се усмихва иззад масата от огледално дърво. Лицето не е каквото го помня — с няколко години по-младо е, да не говорим за другото — но в новия носител долавям отзвуци от онова тяло, което умря пред очите ми под град от куршуми преди един цял живот. Същите дълги крайници, същият провиснал отстрани кичур гарвановочерна коса. И нещо в начина, по който накланя глава, за да отметне кичура от дясното си око. В начина, по който пуши. Все още пуши.

Сара Сахиловска. Излязла е от хранилището и си живее живота.

— Ами… сигурно нищо. Щом си щастлива.

— Щастлива съм. — Раздразнена за момент, тя духва дима настрани от масата. Малък проблясък от жената, която познавах. — Така де, ти нямаше ли да си щастлив? Присъдата отменена срещу заплащане. А парите продължават да текат, ще има работа по биокодовете поне за още десет години. Докато океанът пак се успокои, имаме да опитомим цели нови нива от потока и това е само на местно ниво. Все още някой трябва да моделира сблъсъка там, където течението Микуни се сблъсква с топлата вода откъм Кошут, а после да предприеме нещо. Захващаме се веднага щом правителството изясни финансовите въпроси. Джоузеф казва, че както е тръгнало, до десет години ще си изплатя цялата присъда.

— Джоузеф?

— А, да. Трябваше да ти кажа. — Усмивката пак изгрява, този път по-широка. По-искрена. — Наистина е страхотен, Так. Трябва да те запозная с него. Той води тукашния проект и е една от причините да изляза с първата вълна. Той провеждаше виртуалните интервюта, той ме свърза с проекта, когато излязох и после ние… нали разбираш.

Продължавайки да се усмихва, тя свежда очи към скута си.

— Изчервяваш се, Сара.