Намерих нова опора с лявата ръка и погледнах надолу. Двамата още бяха под мен. Крилодерът бързо се смаляваше в бръснещ полет над морето. Отдъхнах си.

— Добре ли сте?

— Бъди така добър да не го правиш повече — изсъска Бразил.

Не се наложи да го правя. Маршрутът на Нацуме продължаваше през зона с отдавна разкъсани паяжини, после през тясна ивица с по-гъсти секрети и най-сетне излязохме на открито. Още десетина добри опори ни изведоха върху равна каменна площадка под корниза в основите на Рилската цитадела.

Разменихме си измъчени усмивки. На площадката имаше място да седнем. Почуках с пръст микрофона.

— Иса?

— Да, слушам те.

Гласът й бе необичайно изтънял и забързан от тревога. Пак се усмихнах.

— На върха сме. Съобщи на другите.

— Дадено.

Пак се облегнах на камъка и въздъхнах. Загледах се към хоризонта.

— Страшно не ми се иска да го правя отново.

— Е, само това остана — каза Трес и посочи с палец нагоре. Проследих с поглед жеста й към долната страна на корниза.

Архитектура от времето на Заселването, бе обяснил презрително Нацуме. Толкова скапан барок, че преспокойно можеха да му турят и стълбичка. Сетне добави с гордост, която дългите му години като Отрицател не бяха успели да победят: Естествено, те не са и очаквали някой да се добере дотам.

Огледах барелефите по наклонената долна страна на корниза. Повечето бяха стандартни мотиви с крило и вълна, но на места имаше стилизирани лица, изобразяващи Конрад Харлан и най-близките му роднини от епохата на Заселването. На всеки десет сантиметра имаше за какво да се хване човек. Разстоянието до ръба на корниза не надхвърляше три метра. Въздъхнах и се изправих.

— Е, добре.

Бразил застана до мен, оглеждайки наклонената каменна зидария.

— Лесно изглежда, а? Как мислиш, дали има сензори?

Опипах рапсодията на гърдите, си, за да се уверя, че е добре закрепена. Разхлабих бластера в калъфа на гърба ми.

— На кого му пука, по дяволите?

Посегнах нагоре, пъхнах юмрук в окото на Конрад Харлан и разперих пръсти. После започнах да се катеря, преди да съм размислил. След около трийсет секунди висене излязох на отвесна стена. Там също имаше подобни барелефи и няколко секунди по-късно вече клечах върху парапет с ширина три метра и се взирах към капковидна декоративна градина с грижливо изравнени камъчета и изкусно подредени скали. В центъра имаше малка статуя на Харлан с кръстосани ръце и замислено сведена глава, а зад нея се извисяваше стилизиран марсианец, разперил криле в знак на закрила и предаване на властта. Заобленият край на градината завършваше с царствена арка, за която знаех, че води към закритите дворове и крилото за гости.

Лъхна ме аромат на билки и вишефрукти, но не се чуваше никакъв звук освен вятъра. Изглежда, всички гости бяха в централния комплекс, където пламтяха светлини, а вятърът отнасяше празничните шумове. Напрегнах неврохимията и долових радостни възгласи, музика, която Иса би оплюла от все сърце, и песен на красив женски глас.

Измъкнах бластера от калъфа на гърба си и включих захранването. Както дебнех в мрака край празненството, стиснал смъртта в ръцете си, за момент се почувствах като зъл дух от легендите. Бразил и Трес се изкатериха подир мен и застанаха от двете ми страни. Едрият сърфист стискаше тежка старинна пушка. Трес мъкнеше бластера с лява ръка, за да освободи дясната за автомат „Калашников“. Лицето й изглеждаше унесено, сякаш се чудеше дали да вдигне оръжията, или да ги захвърли. Лъч ангелски огън проряза нощта и ни озари, синкав и нереален. Гръмотевицата изтътна като подкана. А далече долу водовъртежът продължаваше да ни зове.

— Време е — тихо казах аз.

— Да, навярно стига толкова — обади се женски глас откъм благоуханните сенки в градината. — Оставете оръжията си, моля.

Въоръжени и бронирани фигури изскочиха иззад оградата. Бяха поне дузина. Тук-там виждах бледо лице, но повечето носеха масивни шлемове за нощно виждане и каски на тактическата космическа пехота. Бойните брони обгръщаха гърдите и крайниците им като допълнителни мускули. Оръжията също бяха от тежката категория. Шрапнелни бластери с накрайници за максимално разпръскване, фрагментарни пушки, само с около век по-млади от тая, която бе домъкнал Джак Бразил Душата. Два преносими плазмомета. Явно, в Харлановото гнездо предпочитаха да не рискуват.

Бавно отпуснах дулото на бластера към каменния парапет. Разхлабих пръсти около дръжката. Периферното зрение ми подсказа, че Бразил е сторил същото, а оръжията на Сиера Трес висят до бедрата й.

— Да, наистина имам предвид да оставите оръжията си — изрече любезно същият женски глас. — Тоест да се освободите от тях. Може би аманглийският ми не е съвсем точен.

Завъртях се по посока на гласа.

— Ти ли си, Аюра?

Дълго мълчание, после тя излезе изпод арката в края на декоративната градина. Поредният орбитален изстрел я освети за миг, после пак падна мрак и трябваше да напрегна неврохимията, за да различа подробностите. Шефката на Харлановата охрана бе истинско въплъщение на красотата, както я разбират в Първите семейства — изящни евро-азиатски черти без видима възраст, гарвановочерна коса, удържана назад от статично поле, която сякаш едновременно короноваше и обрамчваше бледото й лице. Изразителни и интелигентни очи и устни, едва забележими бръчки, подсказващи богат житейски опит. Висока, стройна фигура, обгърната в простичък жакет на черни и тъмночервени карета с официална висока яка, също такива панталони — толкова широки, че когато не се движеше, можеха да минат за дълга придворна пола. Обувки без токчета, с които можеше да бяга или да се бие при необходимост.

Шрапнелен пистолет. Нито вдигнат, нито съвсем отпуснат.

Тя се усмихна в сумрака.

— Да, аз съм Аюра.

— А онзи млад празноглавец с теб ли е?

Нова усмивка. Тя се озърна натам, откъдето бе дошла, и веждите й трепнаха леко. Той излезе изпод арката. Усмихваше се, но не твърде уверено.

— Ето ме, старче. Имаш ли да ми кажеш нещо?

Огледах мургавия боен носител, стегнатата стойка и вързаната на опашка коса. Приличаше на някакъв скапан злодей от треторазреден самурайски филм.