Но когато тя заговори, побиха ме тръпки от измененото й, леко фъфлещо произношение на аманглийски.

— Какво? — Тя навярно бе усетила, че се разтърсих.

— Нищо.

Тя отметна глава, за да ме погледне. Усещах погледа й отстрани върху лицето си като топла вълна.

— Зададох ти въпрос. Какво има?

За момент затворих очи.

— Надя, нали?

— Да.

— Надя Макита?

— Да.

Озърнах се към нея.

— Дявол да те вземе, как дойде тук, Надя?

— Това да не е метафизичен въпрос?

— Не. Технологичен. — Подпрях се на лакът и посочих тялото й. Независимо от емисарското обучение, неволно се смаях колко спокоен и безразличен успявам да бъда. — Не може да не усещаш какво става тук. Живееш в командния софтуер и понякога се измъкваш навън. От това, което видях, мога да предполагам, че излизаш по линията на първичните инстинкти заедно с техния устрем. Секс, може би също тъй страх или ярост. Тия неща замъгляват повече функции на съзнанието и това ти дава възможността. Но…

— Да не би случайно да си експерт?

— Бях. — Гледах я внимателно в очакване на реакция. — Някога бях емисар.

— Какъв?

— Няма значение. Докато си тук, искам да узная едно — какво стана със Силви Ошима?

— С коя?

— По дяволите, Надя, носиш нейното тяло. Недей да ми се правиш на тъпа.

Тя се претърколи по гръб и заби поглед в тавана.

— Не ми се говори за това.

— Да, сигурно. Ако искаш да знаеш, и на мен не ми се говори. Но рано или късно ще ни се наложи. Знаеш го много добре.

Дълго мълчание. Тя разтвори крака и разсеяно се почеса от вътрешната страна на бедрото. Пресегна се и стисна спадналия ми член. Лекичко отместих ръката й.

— Забрави, Надя. Изцеден съм. Тази вечер дори и Мици Харлан не може да ми го вдигне. Време е да си поговорим. И тъй, къде е Силви Ошима?

Надя отново се търкулна настрани.

— Да не съм й бавачка? — попита раздразнено тя. — Мислиш ли, че владея положението?

— Може би не. Но все трябва да имаш някаква идея.

Нова тишина, но този път тръпнеща от напрежение. Чаках. Накрая Надя се завъртя към мен с отчаяние в очите.

— Знаеш ли какво, сънувам я тая скапана Ошима — изсъска тя. — Тя е просто един шибан сън, тъй че откъде да знам къде отива, когато се събудя?

— Да, очевидно и тя те сънува.

— И очакваш от това да ми олекне?

Въздъхнах.

— Разкажи ми какво сънуваш.

— Защо?

— Защото, Надя, аз се мъча да ти помогна, по дяволите.

Очите й пламнаха.

— Добре — отсече тя. — Сънувам, че я плашиш. Доволен ли си? Сънувам, че се пита за чий се мъкнеш насам-натам с душите на толкова много мъртви проповедници. Че се чуди кой всъщност е тоя шибан Мики Тръпката и дали е здравословно да се намираш около него. Дали ще я скъса от чукане при първа възможност. Или само ще я изчука и ще я зареже. Ако си се надявал да вържеш оная жена, Мики, или както там ти е името, забрави го. По-добре се дръж за мен.

За миг изчаках мълчаливо да осъзная докрай тия последни думи. Тя се усмихна.

— Това ли искаше да чуеш?

Свих рамене.

— Не е зле за начало. Ти ли я подтикна към секса? За да получиш достъп.

— Много ти се иска да знаеш, а?

— Сигурно мога да разбера и от нея.

— Ако изобщо се върне. — Нова усмивка, този път по-хищна. — На твое място не бих разчитала.

И продължихме. Известно време се карахме и заяждахме, но товарът на отминалия секс не ни позволи да се развихрим. Накрая се отказах, седнах на ръба на леглото и се загледах към общата стая, където сиянието на Хотей все така хвърляше светли правоъгълници по пода. След няколко минути усетих нейната ръка върху рамото си.

— Извинявай — тихо изрече тя.

— Тъй ли? За какво?

— Току-що осъзнах, че сама си го изпросих. Така де, попитах те за какво си мислиш. Ако не искам да зная, защо питам, нали?

— Има такава работа.

— Просто… — Тя се поколеба. — Слушай, Мики, наляга ме дрямка. А одеве излъгах. Нямам представа дали Силви Ошима ще се завърне и кога точно. Не знам дали утре сутрин ще се събудя или не. Има от какво да се изнерви човек, нали?

Гледах към оранжевите петна на пода в другата стая. За миг ме обзе чувство на шемет и веднага отмина. Изкашлях се.

— Можеш да разчиташ на амфетаминовата кола — казах дрезгаво аз.

— Не. Рано или късно ще трябва да заспя. Няма смисъл да бягам. Уморена съм, и което е още по-лошо, чувствам се отпусната и щастлива. Имам чувството, че ако трябва да си отида, сега е моментът. Всичко е биохимия, знам, но не мога да се боря безкрайно. И мисля, че ще се върна. Нещо ми го подсказва. Но още не знам кога, нито пък къде отивам. И това ме плаши. Можеш ли… — Ново мълчание. Чух я как тихо преглътна. — Би ли искал да ме прегърнеш, докато си отивам?