— Не изглежда много зле — промърмори той, когато коленичих до него. — Има лека треска, но диша нормално. Долу имам апаратура, с която да я прегледам.

Докоснах бузата й с опакото на китката си. Под тънкия слой влага от водовъртежа кожата беше гореща и суха, както в Неразчистеното. Въпреки медицинското заключение на Бразил, дишането й не ми се стори съвсем нормално.

Е, да, тоя тип предпочита да се друса с вируси вместо с наркотици. Май „лека треска“ е относително понятие, а, Мики?

Мики ли? Какво стана с Ковач?

Ковач е там, лиже подметките на Аюра. Това стана с Ковач.

Ярост, нажежена до бяло.

— Дали да не я пренесем долу — предложи Сиера Трес.

— Да — обади се нетактично Иса. — Изглежда ужасно скапана, мой човек.

Потиснах внезапния изблик на безпочвена неприязън.

— Иса, какво ново откъм Кои?

— Ъ-ъ-ъ… — Тя сви рамене. — Когато проверих за последен път, бяха в движение…

— Когато провери за последен път ли? Какви ги дрънкаш, Иса? Кога беше това?

— Не знам. Гледах радара и ви очаквах! — Гласът й се надигна обидено. — Видях да идвате и си помислих…

— Мамка му, Иса, преди колко време?

Тя прехапа устни и се вторачи в мен.

— Не много отдавна, разбра ли!

— Ах, ти тъ… — Стиснах юмрук. Призовах на помощ цялото си спокойствие. Вината не беше нейна. — Иса, моля те да слезеш и веднага да установиш връзка. Моля те. Свържи се с Кои, провери дали всичко е наред. Кажи му, че сме приключили тук и се оттегляме.

— Добре. — Обидата все още звучеше в гласа й. — Отивам.

Проследих я с поглед, въздъхнах, после помогнах на Бразил и Сиера Трес да вдигнат отпуснатото, горещо тяло на Силви Ошима. Главата й се люшна назад и трябваше бързо да посегна с едната ръка, за да я подпра. Сивата грива провисваше влажна и безсилна, но на места се долавяше леко потрепване. Погледнах бледото лице, осеяно с трескави червени петна и усетих как челюстта ми се стяга от отчаяние. Иса имаше право — тя наистина изглеждаше ужасно скапана. Нямаше нищо общо със стандартната представа за героинята от епохата на Разселването — стройна, пъргава, с блеснали очи. Не това можеше да се очаква, когато хора като Кои говореха за разбуден и отмъстителен призрак.

Е, колкото до второто, няма грешка. Същински призрак е.

Ха-ха, много смешно.

Докато наближавахме кърмовата палуба, Иса изскочи пред нас. Унесен в мрачни мисли, аз закъснях да вдигна глава и да погледна лицето й. А тогава вече бе твърде късно.

— Ковач, съжалявам — извика умолително тя.

Щурмокоптерът.

Тихото пърпорене на витлата бавно изплува от далечния шум на водовъртежа. Смърт и ярост се приближаваха с крилете на нинджа.

— Разбити са — извика Иса. — Командоси на Първата фамилия са ги открили. Адо е мъртва. И други. Половината са мъртви. Те държат Мици Харлан.

— Кой я държи? — За пръв път виждах очите на Сиера Трес да се разширяват. — При кого е сега? При нашите, или…

Но аз вече знаех отговора.

— Въздушно нападение!

Викът беше мой. Аз вече се мъчех да оставя Силви Ошима на палубата, без да я пускам. На Бразил му бе хрумнала същата идея, само че той дърпаше в обратна посока. Тялото на Силви се люшкаше между нас. Сиера Трес изкрещя. Всички се движехме бавно и тромаво, като в забавен кадър.

Градушката от куршуми раздра океана зад кърмата, сякаш от вълните изскачаха безброй разгневени духове, после проряза изящно лакираната палуба на „Островитянин“. И най-зловещото бе, че всичко ставаше в почти пълна тишина. Плисъкът на водата изглеждаше кротък, игрив и безвреден. Около нас се разхвърчаха трески и парчета пластмаса. Иса изпищя.

Положих Силви върху кърмовите кресла. Проснах се над нея. След безшумния картечен огън от мрачното небе с безумна скорост връхлетя щурмокоптерът. Картечниците със заглушители отново откриха огън и аз се търкулнах от креслата, влачейки безчувственото тяло на Силви. Докато падах в тясното пространство, нещо тъпо ме блъсна в гърба. Усетих как сянката на щурмокоптера мина над мен, после изчезна, оставяйки само тихия шум на моторите.

— Ковач? — обади се Бразил откъм горната палуба.

— Още съм жив. А ти?

— Връща се.

— Естествено, че се връща, мамка му.

Подадох глава иззад прикритието и видях щурмокоптера да завива в мъгливия въздух. Първата атака беше предпазлива — той не знаеше, че не го очакваме. Сега нямаше значение. Можеше да не бърза и да ни направи на трески от разстояние.

Мръсно копеле.

Всичко избухна в мен. Цялата натрупана агресивност, която не бе намерила отдушник в краткото противоборство с Аюра. Скочих върху креслата, сграбчих перилата на стълбичката и изскочих на горната палуба. Бразил клечеше там, стискайки фрагментарната пушка с двете ръце. Той мрачно кимна напред. Проследих погледа му и яростта в мен кипна още по-силно. Сиера Трес лежеше неподвижно и единият й крак бе превърнат в кървави парцали. До нея Иса, обляна в кръв. Дишаше плитко, задъхано. На два метра от нея се търкаляше фрагментарната пушка, която бе изнесла на палубата.