— Още не можем да преценим — отвърна Бразил, вървейки след мен. — Трябва да я отведем при Кои.

— Кои? — Аз се разсмях свирепо. — Ама че майтап. Скапаният Кои. Джак, наистина ли си мислиш, че някога ще видиш Кои отново? Той със сигурност вече е само парче овъглено месо на някоя задна уличка в Милспорт. Или още по-зле — гостува в някоя стая за разпит на Аюра Харлан. Не разбираш ли, Джак? Всичко свърши. Вашият неоквелистки бунт се издъни. Кои е мъртъв, вероятно и другите също. Поредните шибани жертви по славния път към революционните промени.

— Ковач, мислиш ли, че не ми е мъчно за Иса?

— Мисля, Джак, че ако успеем да спасим оная отломка от мит, няма да даваш пет пари кой и как е загинал.

Сиера Трес тромаво се зададе покрай парапета.

— Иса сама реши да се включи. Знаеше какво рискува. Прие заплащането. Изборът беше неин.

— Мамка ти, тя беше едва петнайсетгодишна!

Те не казаха нищо. Само ме гледаха. Шумът на вълните край корпуса сякаш се засили. Затворих очи, въздъхнах дълбоко и пак ги погледнах. Кимнах.

— Няма нищо — уморено казах аз. — Виждам накъде отиват нещата. Виждал съм го и друг път. На Санкция IV. Скапаният Джошуа Кемп го каза в Индиго Сити. Ние жадуваме за революционна инерция. Как ще я постигнем, почти няма значение и определено не е тема за етични дискусии — историческият резултат ще бъде наш финален съдник. Ако онази жена долу не е Квелкрист Фолкънър, вие така или иначе ще я превърнете в нея. Нали?

Двамата се спогледаха. Аз пак кимнах.

— Да. И какво остава за Силви Ошима? Тя не е решила сама. Не е направила своя избор. Тя беше невинна жертва, по дяволите. И ще е само първата от една безкрайна поредица, ако получите каквото желаете.

Ново мълчание. Накрая Бразил сви рамене.

— Щом е тъй, защо изобщо дойде при нас?

— Защото ви надцених, дявол да го вземе. Защото помнех всички ви като нещо много по-хубаво от тая жалка пасмина, която сте всъщност.

Той пак сви рамене.

— Значи паметта те е подвела.

— Така излиза.

— Мисля, че дойде при нас, защото нямаше избор — отбеляза трезво Сиера Трес. — И трябва да си бил наясно, че ще ценим евентуалното съществуване на Надя Макита много повече, отколкото спомагателната личност.

— Спомагателна ли?

— Никой не иска излишно да навреди на Ошима. Но ако се налага саможертва и ако това е Макита…

— Само че не е. Отвори си скапаните очи, Сиера.

— Може и да не е. Но нека бъдем брутално честни, Ковач. Ако това е Макита, тогава тя струва за народа на Харлановия свят хилядократно повече, отколкото някаква си наемна демилитка, по която случайно си падаш.

Усетих как из мен се разлива студено, смъртоносно спокойствие. Беше почти приятно, като завръщане у дома.

— Може би струва хилядократно повече и от някаква си саката неоквелистка. Хрумвало ли ти е? Готова ли си за тази саможертва?

Сиера сведе очи към крака си, после пак ме погледна.

— Много ясно, че съм готова — отговори тя кротко, сякаш обясняваше на дете. — Според теб за какво съм тук?

Един час по-късно по шифрования канал внезапно долетя развълнуван глас. Подробностите бяха объркани, но едно разбрахме със сигурност. Сосеки Кои и групичка оцелели се бяха оттеглили с бой след провала с Мици Харлан. Планът за измъкване от Милспорт се бе оказал безупречен.

Сега идваха да ни вземат.

Докато навлизахме в селското пристанище, аз се огледах наоколо и усещането за нещо вече видяно бе тъй силно, че сякаш отново усетих мирис на изгоряло. Сякаш отново чух панически писъци.

Сякаш видях самия себе си.

Стегни се, Так. Не беше тук.

Да, не беше тук. Но имаше същите къщурки с дебели стени, пръснати покрай кея, същия малък център с магазинчета по крайбрежната улица и същия пристанищен комплекс в края на заливчето. Същите групички закотвени траулери и товарни гемии, изглеждащи като джуджета около грамадното туловище на един океански кораб за лов на скатове. Дори същата изоставена станция за изследване на течението Микуни, а недалече на скалите зад нея — молитвеният дом, който я бе изместил като най-важно място за селото след провала на проекта. По главната улица жените вървяха омотани с парцали от глава до пети, сякаш се готвеха за работа с опасни химикали. Не и мъжете.

— Хайде да приключваме — промърморих аз.

Привързахме лодката на плажа, където килнати, зацапани и протрити пластмасови кейове стърчаха над плитката вода. Сиера Трес и жената, която се наричаше Надя Макита, останаха да седят на кърмата, докато ние с Бразил разтоварвахме багажа. Както всички пътешественици из Милспортския архипелаг, собствениците на „Островитянин“ си носеха запас от благоприлични женски дрехи в случай, че им се наложи да спрат в някоя община на Северния ръкав, и сега двете жени бяха забулени чак до очите. Помогнахме им да слязат от лодката — надявах се да сме го сторили с подобаваща скромност, — вдигнахме моряшките си торби и тръгнахме по главната улица. Вървяхме бавно — преди да слезем от яхтата, Сиера Трес се беше натъпкала до ушите с армейски болкоуспокоителни, но въпреки това шината от флексосплав я принуждаваше да куцука като старица. Срещнахме няколко любопитни погледа, но допуснах, че са отправени по-скоро към високия ръст и русата коса на Бразил. Започвах да съжалявам, че няма начин да забулим и него.