Никой не ни заговори.

Открихме единствения хотел в селото с изглед към централния площад и наехме стаи за седмица, използвайки два чисто нови чипа с лични данни от богатия запас, който си носехме от Вчира Бийч. Като жени Трес и Макита бяха под наша опека и не им се полагаше проверка за самоличност. Все пак забулената жена на рецепцията ги поздрави с топлота, която стана почти досадна, след като обясних, че старата ми леля си е наранила бедрото. Рязко отхвърлих предложението й да повика местния женски лекар и жената веднага отстъпи пред тази проява на мъжко превъзходство. Прехапа устни и се зае да проверява личните ни данни. През прозореца се виждаха площадът и подиумът със скобите за закрепване на общинския стол за наказания. Зареях мрачен поглед към него, после с усилие се върнах в настоящето. Сложихме отпечатъци от дланите си върху допотопния скенер и се качихме в стаите.

— Имаш ли нещо против тези хора? — попита ме Макита, докато сваляше булото. — Изглеждаш гневен. Затова ли водиш вендета срещу проповедниците им?

— Не точно, но има връзка.

— Разбирам. — Тя тръсна косата си, прокара пръсти през нея и огледа булото от платно и метал в другата си ръка с озадачено любопитство, нямащо нищо общо с откритата неприязън, която прояви Силви Ошима, когато я накарах да носи шал в Текитомура. — В името на трите луни, кому е притрябвало да носи такава чудесия?

Свих рамене.

— Виждал съм хора да вършат и по-глупави неща.

Тя ме погледна изпитателно.

— Това да не е завоалирана критика?

— Не, не е. Ако имам да ти кажа нещо критично, ще го изрека на висок глас.

Тя също сви рамене.

— Е, чакам го с нетърпение. Но вероятно имам основания да предположа, че не си квелист.

Въздъхнах дълбоко.

— Предполагай каквото си искаш. Аз излизам.

Обиколих търговската част на пристанището, докато открих кафене в надувна барака, където продаваха евтина храна и напитки на рибарите и пристанищните работници. Поръчах си паничка юфка с риба, отнесох я на една масичка до прозореца и се захванах да ям, гледайки движението на моряците по кея и по палубата на океанския кораб. По някое време мършав мъж на средна възраст се приближи с поднос към моята маса.

— Може ли да седна? Доста е натоварено днес.

Озърнах се из бараката. Клиентите бяха доста, но имаше и други свободни места. Свих рамене.

— Моля.

— Благодаря.

Човекът седна, вдигна капака на термокутията и започна да се храни. Известно време мълчахме, после дойде неизбежното. Между две хапки онзи ме погледна в очите. Обветреното му лице се сбръчка в усмивка.

— Не сте тукашен, а?

Усетих как нервите ми леко се обтягат.

— По какво съдите?

— А, ясно. — Човекът пак се усмихна. — Ако бяхте тукашен, нямаше да питате. Щяхте да ме знаете. Аз познавам всички в Кураминато.

— Браво на вас.

— Но не сте и от онзи скатоловец, нали?

Оставих клечките за хранене. Чудех се дали ще ми се наложи да го убия.

— Да не сте местният полицай?

— Не! — Той се разсмя от сърце. — Аз съм дипломиран специалист по хидродинамика. Дипломиран и безработен. Е, нека речем почти безработен. Напоследък работя предимно на онзи траулер там, зеленият. Но моите старци ме вкараха в колежа точно когато се вдигаше голям шум около течението Микуни. Учих в реално време, нямахме пари за виртуален колеж. Седем години. Мислеха си, че всичко, свързано с течението, ще гарантира безгрижен живот. Но, разбира се, докато завърша, вече не беше така.

— А защо останахте тук?

— О, аз не съм кореняк. Родом съм от Албамисаки, на десетина километра оттук по крайбрежието.

Името потъна в мен като дълбочинен заряд. Седях застинал и го чаках да избухне. Питах се какво ли ще сторя тогава.

Заставих се да проговоря.

— Тъй ли?

— Да, дойдох тук с едно момиче, което познавах от колежа. Нейните близки са тук. Мислех да отворим малка корабостроителница, нали разбирате, да си изкарваме хляба от ремонт на траулери, докато сключа договор с някоя от големите милспортски фирми за строеж на яхти. — Той направи унила гримаса. — Дотук добре. Само че вместо бизнес създадох семейство. Сега гледам само как да изкарам пари за дрехи, храна и училище.

— Ами вашите близки? Често ли ги виждате?

— Не, мъртви са.

Гласът му секна. Той стисна устни и извърна глава.

Седях и го гледах внимателно.

— Съжалявам — казах накрая.

Той се изкашля. Пак ме погледна.

— Няма защо. Не сте виновен, нали така? Нямаше откъде да знаете. Просто тъй стана. — Той въздъхна измъчено. — Стана само преди година. Изневиделица, мамка му. Някакъв скапан маниак се разбеснял с бластер. Избил десетки хора. Все стари, над петдесетте. Гнусна история. Напълно безсмислена.

— Хванаха ли го?

— Не. — Още една тежка въздишка. — Не, още е нейде на свобода. Разправят, че продължавал да убива, не можели да го спрат. Ако знаех къде е, аз щях да го спра, по дяволите.

Спомних си уличката, която бях забелязал между складовете в края на пристанищния комплекс. Зачудих се дали да не му дам тази възможност.

— Значи нямате пари за презареждане? За родителите ви, искам да кажа.

Той ме изгледа строго.

— Знаете, че не правим това.

— Хей, сам го казахте. Не съм тукашен.