— Да, но… — Той се поколеба. Хвърли поглед наоколо, после пак се обърна към мен. Продължи с по-тих глас. — Вижте, аз приех Откровението. Не че приемам всичко, което казват проповедниците, особено напоследък. Но все пак е вяра, начин на живот. Дава ти за какво да се хванеш, на какво да учиш децата си.

— Синове ли имате или дъщери?

— Две дъщери и трима сина. — Той въздъхна. — Да, знам. Всички ония глупости. Знаете ли, оттатък дългия нос имаме плаж. Както в повечето села. Помня, че като бях малък, по цяло лято киснехме във водата, всички заедно. Понякога и родителите ни идваха след работа. Сега, откакто нещата станаха сериозни, построиха стена навътре в морето. Отидеш ли там, проповедниците те наблюдават през цялото време и жените трябва да се къпят оттатък стената. Не мога да поплувам дори със собствената си съпруга и дъщерите. Знам, адски тъпо. Прекалено е. Но какво да прави човек? Нямаме пари да се преселим в Милспорт, а и не бих искал дечурлигата ми да се шляят по тамошните улици. Видях какво е, докато учех. Град, пълен със скапани изроди. Не му е останало сърце, само безмозъчна мръсотия. Тукашните хора поне още вярват в нещо повече от стремежа да задоволиш всяка животинска прищявка когато ти се прииска. Знаете ли, не бих искал нов живот в нов носител, ако ще трябва да правя само това.

— Е, тогава чудесно, че нямате пари за презареждане. Би било жалко да се изкусите, нали?

Искаше ми се да добавя: И още по-жалко да видите отново родителите си.

— Така е — рече човекът, без да забелязва иронията. — Там е цялата работа. Разбереш ли веднъж, че имаш само един живот, стараеш се много по-силно да постъпваш както трябва. Забравяш за материалното, за целия този упадък. Тревожиш се за сегашния живот, а не какво ще правиш в някое друго тяло. Съсредоточаваш се върху най-важното. Семейството. Общината. Дружбата.

— И разбира се, Съблюдаването.

Странно, но мекотата в гласа ми не беше подправена. През следващите няколко часа не биваше да се набиваме на очи, но не това ме възпираше. Любопитно надникнах в душата си и открих, че съм изгубил обичайното високомерно презрение, към което прибягвах в подобни ситуации. Погледнах човека зад масата и не изпитах друго, освен умора. Не той бе оставил Сара и нейната дъщеря да умрат завинаги, можеше дори да не е бил роден по онова време. Може би в онази ситуация би проявил същото овчедушие като родителите си, но сега не бях в състояние да го съдя. Не можех да го намразя дотолкова, че да го отведа до онази уличка, да кажа кой съм и да му дам възможност.

— Точно така, Съблюдаването. — Лицето му грейна. — То е важното, то компенсира всичко останало. Разбирате ли, науката ни предаде, тя излезе извън контрол, стана такава, че ние вече не можем да я управляваме. Всичко стана твърде лесно. Не остарявахме по естествен път, не ни се налагаше да умираме и да даваме сметка пред Твореца — това ни заслепи за истинските ценности. Цял живот се стискаме, пестим пари за презареждане и прахосваме реалното време, дадено ни за да живеем правилно. Ако хората можеха да разберат…

— Хей, Микулаш!

Озърнах се. Към нас се задаваше друг мъж, приблизително на същата възраст.

— Привърши ли да досаждаш на горкия човек? — попита весело новодошлият. Имаме да чистим корпус, мой човек.

— Да, тъкмо се канех да дойда.

— Не му обръщайте внимание — каза новодошлият с широка усмивка. — Мисли си, че познава всекиго, и ако види непознато лице, непременно трябва да разбере чие е. Но вече е разбрал, нали?

Усмихнах се.

— Да, в общи линии.

— Така си и знаех. Аз съм Тойо. — Човекът протегна здрава, мазолеста десница. — Добре дошъл в Кураминато. Може пак да се видим, ако поостанете.

— Да, благодаря. Ще се радвам.

— А засега трябва да тръгваме. Приятно ми бе да си поговорим.

— Да — потвърди Микулаш и се изправи. — Приятно ми бе да си поговорим. И помислете за онова, което ви казах.

— Може да си помисля. — Един последен пристъп на недоверие ме накара да го спра, докато се обръщаше. — Кажете ми нещо. Как разбрахте, че не съм от скатоловния кораб?

— А, това ли. Ами, гледахте моряците, сякаш ви е много интересно какво правят. Никой не гледа собствения си кораб толкова внимателно. Прав бях, нали?

— Да. Добро попадение. — Вътре в мен трепна нишка на облекчение. — Може пък наистина да ставате за полицай. Нова професия. И то съвсем праведна — да ловите лошите хора.

— Хей, това е идея.

— Не — възрази приятелят му. — И да ги хване, ще се държи прекалено добре с тях. Мек е като лайно. Дори жена си не може да стегне.

Докато двамата излизаха, наоколо избухна всеобщ смях. Аз също се разсмях. Оставих смеха постепенно да премине в усмивка, сетне изчезна и тя, оставяйки само лекото облекчение.

Наистина не се налагаше да го убивам.

Изчаках половин час, после небрежно излязох от бараката и тръгнах към кея. По палубите и надстройката на скатоловеца все още имаше хора. Погледах няколко минути и накрая един моряк слезе по предното мостче към мен. Лицето му не беше дружелюбно.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Да — казах аз. — Пейте химн за мечтите велики, над Алабардос превърнати в прах. Аз съм Ковач. Другите са в хотела. Предай на капитана. Потегляме, щом се стъмни.