Силви сви рамене. Продължаваше да гледа северния хоризонт.

— Тогава може да е нещо, разработено от миминтите. Вирус, който задейства системите за разпознаване в човешкия мозък, кара те да си мислиш, че виждаш или чуваш нещо познато. Всеки индивид, когото зарази, ще допълни липсващите парчета със свои картинки.

— Не звучи много убедително. Миминтите напоследък едва ли са общували с много хора. Мечек е на власт само… от колко? От три години ли?

— От четири. — Едва доловима усмивка. — Мики, миминтите са създадени за да убиват хора. Такава им е целта от самото начало, още отпреди триста години. Никой не знае дали някое вирусно оръжие от онова време не е оцеляло и до днес. Може дори малко да се е усъвършенствало.

— Срещала ли си някога нещо подобно?

— Не. Но това не означава, че го няма там навън.

— Или тук вътре.

— Или тук вътре — бързо се съгласи тя. Искаше да си тръгна.

— Или може да е просто поредният информационен шрапнел.

— Може.

— Да. — Пак се огледах наоколо. — Добре. Как да се измъкна оттук?

— Кранът. — За момент тя се върна при мен. Очите й се откъснаха от севера и срещнаха моите. Тя кимна нагоре, където металната стълбичка изчезваше сред преплетените стоманени греди на машината. — Просто се изкачвай и толкова.

Страхотно.

— Пази се, Силви.

— Обещавам.

Тя ме целуна набързо по устните. Кимнах, потупах я по рамото и отстъпих две крачки назад. После се завъртях към стълбата, сложих ръце върху студения метал и започнах да се изкачвам.

Стълбата изглеждаше солидна. Във всеки случай я предпочитах пред отвесните скали, гъмжащи от крилодери, или издатините под марсианското гнездо.

Бях вече на двайсетина метра височина сред гредите, когато гласът й ме догони отдолу.

— Хей, Мики.

Погледнах надолу. Тя стоеше под крана и ме гледаше с отметната глава. Беше събрала шепи около устата си. Предпазливо се пуснах с едната ръка и й помахах.

— Да?

— Току-що си спомних. Григорий Ишии. Учихме за него в училище.

— Какво точно учихте?

Тя разпери ръце.

— Съжалявам, нямам представа. Кой да помни такива глупости?

— Така си е.

— Защо не попиташ нея?

Добър въпрос. А отговорът май беше свързан с емисарската предпазливост. Но и вродената недоверчивост си казваше думата. Нежеланието да вярвам. Нямаше да се вържа на сладките приказки за славното завръщане на Квел, каквото и да говореха Кои и Бръмбарчетата.

— Може да я попитам.

— Добре. — Тя вдигна ръка за сбогом. — Сканирай, Мики. Продължавай да се катериш, не гледай надолу.

— Да — извиках към нея аз. — И ти, Силви.

Продължих нагоре. Мивката се смали като детска играчка. Морето заприлича на лист сив метал, заварен за килнатия хоризонт. Силви беше дребна точица, обърната на север, после съвсем я загубих от поглед. Може би вече я нямаше. Металните греди около мен загубиха всякаква прилика с конструкцията на крана. Студената зора притъмня, преля се в трептящо сияние, което играеше по решетките с подлудяващо познат ритъм. Аз изобщо не се изморявах.

Престанах да гледам надолу.

— Е? — попита накрая тя.

Гледах през прозореца към Вчира Бийч и слънчевите искри по вълните. Плажът и водата почваха да се запълват с дребни човешки фигурки, бързащи да се порадват на хубавото време. Офисите на „Дзуринда Туджман Склеп“ бяха отлично изолирани, но почти усещах нарастващата жега, почти чувах все по-гръмогласната туристическа глъчка. Откакто напуснах виртуалния модел, не бях разговарял с никого.

— Ти беше права. — Хвърлих кратък поглед към жената в тялото на Силви Ошима, после пак се загледах към морето. Махмурлукът ме мъчеше с нова сила. — Не иска да излезе. За да се справи със скръбта е прибягнала към Отрицателските глупости от своето детство и държи да остане там.

— Благодаря.

— Да. — Оставих прозореца и се завъртях към Трес и Видаура. — Повече нямаме работа тук.

На връщане не си казахме нищо. Пробивахме си път през навалицата от пъстро облечени хора и мълчахме. Най-често лицата ни караха хората да се отдръпват — виждах ги как отстъпват встрани с изплашени физиономии. Но в топлия слънчев ден мнозина бяха нетърпеливи да стигнат до водата и изобщо не гледаха къде вървят. Сиера Трес се мръщеше, когато небрежно носени плажни принадлежности я блъскаха по крака, но лекарствата или волята й помагаха да стиска зъби и да мълчи. Никой от нас не искаше да привлича вниманието с улични сцени. Само веднъж Трес се завъртя към един особено недодялан тип и онзи моментално си плю на петите.

Хей, момчета, мина ми кисела мисъл. Не можете ли да разпознаете своите политически герои? Та ние идваме да освободим всички ви.

На пристана Слънчев лъч младият хайдук лежеше върху полегатата палуба на катера и се припичаше, както всички останали. Когато се качихме, той стана и запримигва.

— Бързо се справихте. Ще се връщаме ли?

Сиера Трес огледа презрително околната шарения.

— Виждаш ли някаква причина да се мотаем тук?