— Хей, не е толкова зле. Понякога идвам насам с момчетата, здравата се веселим. Народът е свестен, не като ония надути пуяци в южния край. А, щях да забравя. Хей, мой човек, приятелят на Рад.

Изненадано вдигнах глава.

— Да?

— Един човек пита за теб.

Застинах, както пресичах палубата. Леденият хлад на емисарската готовност се смеси с лека тръпка на радостно нетърпение. Махмурлукът потъна в дъното на съзнанието ми.

— За какво?

— Не каза. Дори не ти знаеше името. Доста добре те описа обаче. Беше проповедник, от онези шантави северняци. Нали ги знаеш, с брада и прочие.

Кимнах и нетърпението се разля в топли сребристи пламъчета.

— А ти какво му каза?

— Да върви на майната си. Жена ми е от Шафрановия архипелаг, от нея знам какви гадости вършат там. Да ми паднат, всичките ще ги избеся с тел на първата сушилня за белотрев.

— Млад ли беше или стар?

— А, млад. И по стойката си личеше, нали разбираш.

Думите на Вирджиния Видаура изплуваха в главата ми.

Свещени солови акции за премахване на неверници.

Е, сам си го изпроси.

Видаура пристъпи към мен и сложи ръка на рамото ми.

— Так, трябваш ни за…

Усмихнах й се.

— Добър опит. Но вече не ви трябвам за нищо. Току-що изпълних последното си задължение във виртуалния модел. Нямам друга работа.

Тя ме изгледа втренчено.

— Няма страшно — казах аз. — Прерязвам му гърлото и веднага се връщам.

Тя поклати глава.

— Наистина ли само това искаш?

Думите от реалния свят прозвучаха като ехо на собствения ми въпрос към Силви в дълбините на виртуалния модел. Раздразнено махнах с ръка.

— Какво ми остава? Да се бия за славната квелистка кауза? Да, бе. Да се бия за стабилността и процъфтяването на Протектората? Вършил съм и двете, Вирджиния, ти също си ги вършила и знаеш истината не по-зле от мен. Всичко това е лайно на клечка. Невинни жертви, кръв и писъци, само за да се стигне накрая до някакъв гнусен политически компромис. Чужди каузи, Вирджиния. Омръзнаха ми, по дяволите.

— И какво предпочиташ? Това ли? Нови безсмислени убийства?

Свих рамене.

— Точно в безсмислените убийства най-много ме бива. Майстор съм по тая част. Ти ме направи майстор, Вирджиния.

Сякаш я зашлевих през лицето. Тя трепна. Сиера Трес и хайдукът се озърнаха любопитно. Забелязах, че жената, която се наричаше Квел, е слязла в салона.

— И двамата напуснахме Корпуса — каза накрая Видаура. — Невредими. Помъдрели. А сега се каниш да изгасиш остатъка от живота си като някаква скапана факла? Просто да се заровиш в шаблона на вечното отмъщение?

Намерих сили да се усмихна.

— Имам вече над сто години живот, Вирджиния. Няма да ми липсва.

— Но това не решава нищо. — Тя изведнъж закрещя. — Няма да върне Сара. Когато приключиш, тя ще си остане мъртва. Ти вече уби и измъчи всички, които са били там. Олекна ли ти?

— Хората ни гледат — кротко казах аз.

— Не ми пука, по дяволите. Отговори ми. Олекна ли ти?

Емисарите са изпечени лъжци. Но не и помежду си.

— Само когато ги убивам.

Тя мрачно кимна.

— Да, точно така. И знаеш какво е това, Так. И двамата знаем. Не ни е за пръв път да го виждаме. Помниш ли Чеб Оливейра? Нилс Райт? Това е патологично, Так. Неуправляемо. То е като наркомания и в крайна сметка ще те погълне.

— Може би. — Аз се приведох по-близо, полагайки усилия да удържа внезапния гняв. — Но междувременно няма да убива петнайсетгодишни момичета. Няма да бомбардира цели градове и да изтребва хиляди хора. Няма да се превърне в нещо като Разселването или кампанията на Адорасион. За разлика от твоите приятелчета по сърф, за разлика от нашата нова приятелка долу в салона, аз не искам саможертви от никого.

За секунда-две тя се вгледа спокойно в мен. После кимна, сякаш изведнъж се убеди в нещо, за което се бе надявала да не е истина.

Мълчаливо ми обърна гръб.

Катерът се отдалечи на една страна от кея, извъртя се сред облак мътни пръски и пое с пълна скорост на запад. Никой не бе останал на палубата да ми помаха. Кормилното витло тласна капките назад и опръска лицето ми. Погледах как катерът се превръща в точица на хоризонта и ревът му заглъхва, после тръгнах да търся проповедника.

Свещени солови акции.

На Шария се бях срещал с двамина такива. Смахнати религиозни маниаци, заредени в носители тип „Десницата на Аллах“, откъснати от другите бойци и вкарани във виртуална среда, за да видят късче от рая, който ги чака след смъртта, а после пратени да проникнат в базите на Протектората. Също като цялата съпротива на Шария, те не можеха да се похвалят с особено въображение — което в крайна сметка ги погубваше, щом се сблъскваха с емисарите, — но и не бяха за подценяване. Докато ги изтребим до крак, всички бяхме почнали да изпитваме едва ли не уважение към тяхната храброст и издръжливост в боя.