Последното се отнасяше до един млад демилит, който бе дошъл да гледа със завист гравибръмбарите и оборудването, монтирано върху тях. При рязката забележка на Кийока той се отдръпна, но копнежът в очите му си остана все същият.

— Модел „Дракул“, нали? — попита хлапакът.

— Точно така. — Кийока тропна с пръсти по черупката на бръмбара. — „Дракул-41“, излязъл само преди три месеца от конвейерите на завода в Милспорт, и всичко, което си чувал за него, е сто процента истина. Екранирани двигатели, вътрешни електромагнитни сензори и квантови излъчватели, защита с автономна реакция, вградени системи за управление „Нуханович“. За каквото и да се сетиш, има го.

Ядвига завъртя глава към младия демилит и аз се досетих, че мъртвите й устни отново опитват да се усмихнат. Ръката й плъзна от рамото ми надолу по ребрата. Размърдах се леко.

— Колко може да струва? — попита новият ни поклонник. Зад него вече се струпваше групичка любители на модерната техника.

— Повече, отколкото ще спечели който и да било от вас тази година. — Кийока небрежно размаха ръка. — Минималният комплект започва от сто и двайсет бона. А това тук не е минимален комплект.

Младият демилит пристъпи две крачки напред.

— Може ли…

Изпепелих го с поглед.

— Не, не може. Тук седя аз.

— Ела при мен, хлапе. — Ласло плесна с длан по черупката на бръмбара, с който се занимаваше. — Зарежи тия птиченца. Такъв махмурлук ги гони, че не им е до възпитание. Сега ще ти покажа за какво да си мечтаеш до следващия сезон.

Смях. Групичката новобранци се оттегли към Ласло. Ние с Кийока се спогледахме с облекчение. Ядвига ме потупа по бедрото и отпусна глава на рамото ми. Изгледах свирепо Силви. Зад нас високоговорителят се изкашля.

— Отваряне на портата след пет минути. Проверете си пропуските.

Вой на гравитационни двигатели, тихо стържене на зле монтирани релси. Портата с тласъци се издигна до края на двайсетметровите пилони и демилитите минаха под нея — пеш или с превозно средство в зависимост от финансите си. Животелта се нави, запълзя настрани от полето, което излъчваха нагръдните ни знаци, и се струпа наоколо на тръпнещи купчини, по-високи от човешки ръст. Тръгнахме по разчистената пътека сред тия камари, излезли сякаш от наркотичен кошмар.

Малко по-нататък паешките блокове също засякоха излъчването на знаците и приклекнаха, подгъвайки многобройните си крака. Когато се приближихме, те вдигнаха масивните си многоъгълни тела от напукания вечбетон и изприпкаха настрани, изпълнявайки в обратен ред програмираната си функция за възпиране и смачкване на нарушителите. Докато карах между тях, аз се озъртах напрегнато. Спомних си как една нощ на Хън Хоум седях зад укрепленията на Куанския дворец и слушах дивите писъци, докато подобни машини унищожаваха атакуващ отряд бунтовници-технонинджи. Въпреки огромната маса и привидната сляпа тромавост, не им отне много време.

След петнайсет грижливо отмерени минути напуснахме отбранителния периметър на предмостието и се пръснахме по улиците на Драва. Доковете отстъпиха място на обсипани с развалини шосета и тук-там по някой оцелял жилищен блок с височина около двайсет етажа. Господстваше утилитарно-стандартният стил от епохата на Заселването — някога се бяха старали да осигурят жилища за пристанищния персонал, без да мислят за красота и естетика. Редици малки, хлътнали прозорчета надничаха късогледо към морето. Голите вечбетонни стени бяха нащърбени от бомбардировки и протрити от вековния напор на природните стихии. Синкавосиви петна от лишеи бележеха местата, където антибиотичната мазилка се беше изронила.

През гъстите облаци над главите ни се процеждаше мътната светлина на залеза и обливаше улиците отпред. Поривист вятър вееше откъм устието, сякаш ни подтикваше да продължим. Озърнах се и видях как животелта и паешките блокове отново се сливат зад нас като заздравяваща рана.

— Май ще е най-добре да започваме — раздаде се наблизо гласът на Силви. Ор беше карал успоредно с мен, а координаторката седеше зад него и леко въртеше глава насам-натам, сякаш търсеше едва доловим мирис. — Поне не вали.

Тя натисна един бутон върху якето си. Гласът й прогърмя в тишината и отекна между фасадите на пустите сгради. Демилитите се завъртяха, развълнувани и напрегнати като ловджийски псета.

— Добре, приятели. Слушайте. Не че държа да поема командването…

Тя се изкашля. Гласът й спадна до шепот.

— Но ако не аз, все някой…

Нова кашлица.

— Някой трябва да стори нещо, мамка му. Това не е поредното упражнение на гласните струни. — Тя леко поклати глава. Гласът й набра сила, отново закънтя наоколо. — Не сме тръгнали да се сражаваме за някаква скапана фантазия на политически онанизъм, а заради голите факти. Властниците оформиха съюзите си, доказаха своята вярност или липсата на такава, направиха избор. А на нас изборът бе отнет. Аз не желая, не искам…