Из целия Юг излъчваха предупреждения за наближаваща буря.

Бил съм на планети, където се справят с ураганите. Сателитното наблюдение картографира и моделира буреносния фронт, определя накъде отива и при необходимост центърът се разбива с точни лъчеви удари, преди да е нанесъл сериозни поражения. На Харлановия свят нямаме такава възможност. Или навремето марсианците не са сметнали за необходимо да програмират подобно нещо в орбиталните си платформи, или пък самите платформи са престанали да си дават труда. Може би им е криво, задето са ги изоставили. Така или иначе, по тая линия сме като в Средновековието — с наземни метеорологични станции и от време на време по някой хеликоптерен полет на малка височина. Метеорологичните изкуствени интелекти помагат за прогнозите, но наличието на три луни и гравитация от 0,8 G създава много шантави климатични системи и понякога бурите вършат невероятни неща. Когато един ураган на Харлановия свят се развихри здравата, няма какво друг да правиш, освен да бягаш по-надалеч.

Този набираше сили доста отдавна — помнех, че по радиото предупреждаваха за него през нощта, когато се измъкнахме от Драва — и всичко живо гледаше да се отдръпне от пътя му. Из целия Кошутски залив плаващите градове и морските фабрики пердашеха на запад с максимална скорост. Траулерите и скатоловните кораби, останали твърде далече на югоизток, хвърляха котва в относително безопасните пристанища покрай плитчините Ирезуми. Пътническите кораби на въздушна възглавница от Шафрановия архипелаг заобикаляха покрай западното крайбрежие на залива. Това удължаваше пътуването с един ден.

Капитанът на „Хайдушка щерка“ го приемаше философски.

— И по-лошо съм виждал — тътнеше басово той, надничайки в засенчените дисплеи на капитанското табло. — Веднъж през деветдесетте сезонът на бурите така се развилня, че трябваше цял месец да киснем в Нова Пеща. Изобщо нямаше безопасен път на север.

Аз изсумтях неопределено. Той вдигна глава и ме изгледа с присвити очи.

— Нямало те е тук по онова време, нали?

— Да, бях другаде.

Капитанът се изсмя дрезгаво.

— Вярно, бе. Тия твои екзотични пътешествия по чужди планети. Е, кога ще ти видим засуканата физиономия по Кошутнет? Имаш ли вече уговорено интервю с Маги Сугита щом пристигнем?

— Дай ми малко време, мой човек.

— Още време? Че малко време ли имаше досега?

Така си бъбрехме по целия път от Текитомура. За разлика от повечето капитани на търговски кораби, които съм срещал, Ари Джапаридзе беше умен, но не блестеше с въображение. Не знаеше за мен почти нищо и по собствените му думи предпочиташе точно такива отношения с пътниците. Човекът обаче имаше ум в главата, а и не е нужно да си гений, за да съобразиш, че ако някой се качи на раздрънкания ти кораб само час преди отплаването и плати за койка в претъпкания моряшки кубрик колкото струва луксозна кабина по Шафрановата линия, значи едва ли е в добри отношения с правозащитните органи. За Джапаридзе пропуските, които откриваше в познанията ми за последните двайсетина години на Харлановия свят, имаха съвсем простичко обяснение. Бил съм другаде според чисто криминалния смисъл на израза. Оборвах това предположение с чистата истина за отсъствието си и всеки път предизвиквах гръмогласен смях.

Нямах нищо против. Хората вярват в каквото си искат — вижте например скапаните Бради — а освен това имах странното чувство, че някога и Джапаридзе е попадал на склад. Не знам какво толкова видя в мен, но още на втората вечер след отплаването от Текитомура бях поканен на мостика, а докато отминем Еркесеш в южния край на Шафранония архипелаг, вече споделяхме впечатления за любимите си кръчми в Нова Пеща и рецепти за пържоли от гърбун.

Мъчех се да забравя за отлитащото време.

Мъчех се да не мисля за Милспортския архипелаг и за широката дъга, по която се отдалечавахме на запад от него.

Не ме хващаше сън.

Нощем мостикът на „Хайдушка щерка“ предлагаше добра възможност да се разсея. Седях с Джапаридзе, пиех евтино милспортско уиски и гледах как корабът се носи на юг към по-топли морета, където въздухът ухае на белотрев. Разговорът ни се въртеше автоматично, досущ като машините, които поддържаха курса по широката дъга — говорехме си за секс и пътешествия, споделяхме спомени за Нова Пеща и кошутските провинции. Аз масажирах мускулите на лявата си ръка там, където все още боляха и тръпнеха. Раздвижвах пръстите въпреки болката. И през цялото време обмислях как да убия Аюра и себе си.

Денем скитах по палубите и отбягвах другите пътници. И бездруго не ме привличаха — трима огорчени демилити-неудачници, пътуващи на юг, може би към дома или просто към слънцето; недоверчив търговец на масло от мрежести медузи с бодигард, придружаващ пратка от стоката си за Нова Пеща; млад проповедник на Новото Откровение и грижливо забулената му съпруга, които се бяха качили на борда в Еркесеш. Още половин дузина невзрачни мъже и жени, по-необщителни дори и от мен, които извръщаха глави, щом някой ги заговореше.