Разсмях се и усетих как напрежението изтича от мен.

Нищо, освен…

Подуших въздуха.

Сред металния дъх в товарния модул долетя някакъв аромат.

И изчезна.

Сетивата на носителя от Ню Хок бяха остри — точно колкото да доловят аромата, но след усещането и съзнателното усилие той изчезна. Изневиделица ме връхлетя детски спомен, нетипично щастливо усещане за топлина и смях. Какъвто и да бе онзи мирис, явно го познавах много добре.

Прибрах рапсодията и се върнах към люка.

— Тук няма нищо. Излизам.

Измъкнах се под топлите дъждовни струи и затворих капака. Той хлътна на място и тежките резета изщракаха, прогонвайки окончателно миризмата от миналото, която бях доловил. Пулсиращото червено сияние над главата ми изгасна и сирената рязко замлъкна.

— Какво правехте там?

Търговецът се задаваше към нас с разгневено лице. Бодигардът го следваше по петите. По-назад крачеха неколцина моряци. Въздъхнах.

— Проверявахме ти инвестициите. Всичко е наред, не се безпокой. Изглежда, че ключалката на капака е дала накъсо. — Озърнах се към жената с бластера. — Или пък някой хитър крилодер я е отворил и ние сме го подплашили. Слушай, знам че звучи прекалено, но дали на борда може да се намери обонятелна апаратура?

— Обонятелна? Като на ченгетата? — Тя поклати глава. — Не ми се вярва. Питай капитана.

Кимнах.

— Добре де, както казах…

— Зададох ви въпрос!

По напрегнатото изражение на търговеца личеше, че гневът му заплашва да прерасне в ярост. Бодигардът до него го подкрепяше със свирепи погледи.

— Да, и аз ти отговорих. А сега, ако обичаш…

— Никъде няма да ходиш. Томас!

Хвърлих поглед към бодигарда, преди да се е подчинил на командата. Той застина и пристъпи от крак на крак. Завъртях очи към търговеца, потискайки силното желание да докарам сблъсъка докрай. След спречкването с жената на проповедника ръцете ме сърбяха да смачкам някого.

— Ако твоят цербер ме докосне, ще му трябва хирург. Същото се отнася и до теб, ако не се дръпнеш от пътя ми. Вече ти казах, товарът е в безопасност. А сега бъди така добър да се отдръпнеш, за да не правим сцени.

Той се озърна към Томас и явно прочете нещо поучително по лицето му. Отдръпна се.

— Благодаря. — Минах между скупчените зад него моряци. — Да сте виждали Джапаридзе?

— Сигурно е на мостика — обади се някой. — Но Ицуко е права, нямаме електронно псе на борда. Да не сме от скапаните морски ченгета?

Смях. Някой затананика мелодията от сензофилмовия сериал „Морски ченгета“, след два-три такта подхванаха и останалите. Усмихнах се насила и си проправих път с рамо. Докато се отдалечавах, чух как търговецът гръмогласно настоява да отворят веднага люка.

Добре де, негова си работа.

Все пак отидох при Джапаридзе. Ако не друго, щеше да ме черпи едно питие.

Бурята отмина.

Седях на мостика, гледах я на метеорологичния радар как бавно чезне на запад и ми се щеше да може да стане същото и с горчивата топка в гърдите ми. Навън небето се проясни и вълните престанаха да разтърсват „Хайдушка щерка“. Джапаридзе изключи аварийните гравитационни двигатели и корабът си възвърна предишната стабилност.

— Хайде, кажи ми истината, приятел. — Той ми доля още една доза милспортско уиски и се облегна в креслото зад навигаторската маса. Бяхме сами на мостика. — Следиш медузеното масло, нали?

Вдигнах вежда.

— Ако е тъй, не би било здравословно да питаш.

— Чак пък толкоз… — Той намигна и вдигна чашата си към мен. Откакто стана ясно, че бурята ще ни отмине, беше си пийнал здравата. — Мене ако питаш, обери му всичко на онзи дръвник. Стига само да не посягаш, додето пратката е на борда.

— Правилно — кимнах аз и на свой ред вдигнах чаша.

— Е, за кого?

— Моля?

— За кого работиш? Якудза? Бандите от Белотревната зона? Работата е там, че…

— Ари, говоря сериозно.

Той примига.

— Какво?

— Размърдай си мозъка. Ако съм човек на якудза, с такива въпроси като нищо ще си докараш Истинска смърт.

— Дрън-дрън. Няма да ме убиеш. — Той стана, приведе се над масата и ме погледна отблизо. — Нямаш такива очи. Разбирам ги тия работи.

— Личи си.

— Да, и освен това… — Той пак седна и с пиянски жест размаха чашата. — Ако се гътна, кой ще откара това корито до Нова Пеща? То не е като ония бонбончета с изкуствен интелект по Шафрановата линия, ще знаеш. От време на време му трябва човешка ръка.

Свих рамене.

— Като сплаша екипажа, все ще се намери кой. Стига само да им покажа твоя овъглен труп.

— Здрава мисъл. — Той се ухили и отново посегна към шишето. — Не ми беше хрумнало. Но, както казах, не го виждам в очите ти.