Шрифт:
— Може би наистина не искат никакви рискове.
— За мен това си е престараване.
— Какво друго очакваш? Типично разхищение на парите на данъкоплатците.
— Е, поне се грижат за екологията — отбеляза тя и посочи многобройните панели на покрива, подредени така, че да поемат максимално количество слънчева светлина.
Преодоляха още три проверки, всяка от които електронна и ръчна. Накрая Мишел вече беше сигурна, че въоръжените пазачи имат далеч по-пълна представа за всяка извивка на тялото й, отколкото самата тя. Масивният портал на самата сграда се задвижваше от мощна хидравлика. На външен вид приличаше на врата към противоатомно скривалище.
— Е, добре — въздъхна Мишел. — Готова съм да приема, че от това място наистина е невъзможно да се избяга.
— Дано — процеди Шон.
— Според теб дали вече знаят за смъртта на Бърджин?
— Не бих се обзаложил за противното.
— Но в такъв случай може и да не ни пуснат.
— Щяха да ни спрат още в началото.
— Прав си. Започвам да се питам защо ни позволиха да стигнем до тук.
— Май още не си се разсънила.
— Какво?
— Аз си зададох този въпрос още след като минахме през първия портал — нервно поясни Шон.
6
Вътре в сградата ги подложиха на още една проверка. Магнитометър за неоткрито при другите проверки оръжие, още едно физическо претърсване, рентген на малката чантичка на Мишел, документална проверка, справка със списъка на посетителите, устен разпит, който би засрамил дори МОСАД, и накрая няколко справки по телефона. После ги прехвърлиха да чакат в помещение, което нарекоха рецепция, оборудвано с блиндирани прозорци, чиято дебелина беше най-малко осем сантиметра.
Шон почука по единия от тях и поклати глава.
— Дебели са поне колкото онези на „Звяра“.
Мишел се зае да оглежда вътрешните стени, плъзгайки длан по гладката им повърхност.
— Това не е обикновена зидария, а по-скоро композитен материал — установи тя. — Вероятно на базата на титан, който не може да бъде пробит дори с куршум четирийсет и пети калибър.
— Говорих по телефона с един приятел, който е запознат с това място — рече Шон. — Сградата е изградена на подвижна платформа, като небостъргачите.
— Антиземетръсна?
— Точно така. Трябва да е струвало куп пари.
— Парите на данъкоплатците, както ти спомена. Питам се дали е и водонепроницаема. Все пак е на две крачки от океана.
— Шегуваш ли се?
— Така казва приятелят ми — поклати глава Шон.
Мишел огледа тясното, спартански обзаведено помещение.
— Дали тук изобщо идват посетители? Нямат дори списания. Със сигурност няма да открием и автомати за продажба на напитки и сандвичи.
— Ти би ли пожелала да дойдеш тук? Дори ако зад тези стени е затворен твой близък? Това все пак е затвор за психичноболни престъпници.
— Май вече не го наричат така.
— Това не променя нещата. Те си остават луди и престъпници.
— Ето го предубеденото отношение. Рой дори не е бил съден.
— Тук ме хвана натясно.
— Което обаче не означава, че е нормален — добави Мишел, предизвиквайки повдигането на вежди от страна на партньора й. — Колко затворници, прощавай, пациенти, лежат тук според теб?
— Предполагам, че е поверителна информация.
— Защо да е поверителна? Не сме нито в ЦРУ, нито в Пентагона!
— Единственото, което мога да ти кажа, е, че се опитах да разбера, но се сблъсках с каменна стена. Знам само, че в момента Рой е един от най-опасните престъпници, затворени тук.
— Докато не го смени някой още по-откачен психопат.
— Извинете…
Обърнаха се. На вратата стоеше млад мъж, облечен в синя престилка. В ръката си държеше малък електронен бележник.
— Шон Кинг и Мишел Максуел?
Изправиха се едновременно. Главите им щръкнаха над младежа, който беше доста по-нисък от тях.
— Ние сме — рече Шон.
— Тук сте на посещение при Едгар Рой?
Шон се подготви за битка, сигурен, че ще ги разиграват, но Синята престилка просто добави:
— Моля, последвайте ме.
Минута по-късно ги предаде на жена, която изглеждаше доста по-заплашително. Беше висока почти колкото Мишел, но значително по-едра и по-пълна. Приличаше на защитник от отбор по американски футбол. Представи се като Карла Дюкс, директор на „Кътърс Рок“. Пръстите й стиснаха дланта на Мишел с такава сила, че тя неволно се запита дали името й всъщност не е Карл.