Кели се втурна към по-малкия си брат, за да се увери, че е добре. Пръстите му несъзнателно стискаха медальона, окачен на шията му. Свети архангел Михаил, закрилникът на децата. Кошмарът на Сатаната, олицетворение на изкуплението.

После спомените се стопиха и изчезнаха.

— Едгар? — остро попита Мърдок.

Още при пристигането му тук бяха свалили медальона на свети архангел Михаил от шията му. Бе останал без него, за пръв път след всичките отминали години. Имаше чувството, че в сърцето му се отваря огромна дупка. Не знаеше дали някога ще си го получи обратно.

— Знам всичко, Едгар. Открих за съществуването на Е-програмата. Затова трябва да поговорим. Това променя всичко. Има хора, които трябва да открием, защото се случва нещо страшно.

Но агентът на ФБР нямаше шанс за пробив. Поне засега. А вероятно и никога. Слухът му отново долови скърцането на подметки по цимента. Вратата се плъзна встрани, после се върна на мястото си. Миризмите и звуците на мъжа бавно се стопиха.

Архангел Михаил ни закриля.

— Това е — каза Кели Пол.

Двамата с Шон стояха пред каре от четири облицовани с камък сгради в източния край на Пето Авеню.

— Коя по-точно? — попита той.

Стояха на отсрещния тротоар, сгушени под короната на старо дърво, която все пак им даваше някаква защита срещу усилващия се дъжд.

Пол посочи най-голямата къща с изящно оформени арки над прозорците и внушителни колони отпред, очевидно дело на стари майстори.

— Осемстотин квадратни метра, прекрасна гледка към парка. Вътрешното обзавеждане не отстъпва по нищо на онова, което виждаш отвън.

— Била ли си там?

— Само веднъж.

— По какъв повод?

— Нямам навик да разкривам източниците си.

— Той там ли е в момента?

— Да.

— Опиши ми го.

— Мога да направя нещо по-добро — отвърна тя и му подаде една снимка.

— Изглежда арогантен тип — отбеляза Шон.

— И наистина е такъв. Но не повече от другите с неговото положение. Освен това е параноик и действа много предпазливо. Понякога прекалено предпазливо — нещо, от което можем да се възползваме.

— Всъщност защо ме доведе тук?

— Затова — отвърна тя, хвана ръката му и го дръпна назад към още по-плътните сенки.

Няколко минути по-късно от сградата излязоха пет души, всичките с големи чадъри над главите си. Бънтинг, съпругата му и трите им деца. Две момичета и едно момче, облечени с пуловери за по двеста долара и не по-малко скъпи обувки. Косите им никога не бяха виждали обикновена бръснарница, тъй като очевидно за тях се грижеха най-скъпите фризьорски салони. Съпругата беше красива, изтънчена, висока и стройна. Елегантно облекло, с прическа и грим като за изискан прием. Бънтинг крачеше наперено. Беше облечен със сако от туид, безупречно изгладени джинси и спортни обувки за хиляда долара.

Олицетворение на американската мечта за преуспели хора, обитаващи най-скъпите квартали на Ню Йорк.

— Семейството? — попита Шон.

Пол кимна, замълча за момент, после добави:

— Заедно с охраната си.

Шон извърна глава към двамата мъже, които излязоха от входа на сградата и поеха след фамилията Бънтинг.

— Единият е бивш тюлен, а другият — пенсиониран служител на Агенцията за борба с наркотиците. Водят се на щат към един от филиалите на БИК. Има и още двама. Понякога работят заедно, най-вече при пътувания в чужбина. Но обикновено се въртят на смени по двама, както в момента.

— Откъде знаеше, че ще излязат тази вечер?

— Вършат го четири пъти седмично по приблизително едно и също време. По настояване на съпругата, предполагам. Той никак не обича рутинните действия, но държи на разбирателството у дома. Много обича съпругата и децата си.

— Откъде знаеш?

— Имам си източници, Шон.

Бънтинг забави крачка, измъкна джиесем и го долепи до ухото си. Махна на другите да продължат и каза няколко думи в мембраната. Шон отбеляза, че единият от охранителите остана с него.

— По всичко личи, че е получил интересно обаждане — обади се Пол.

Гледаха как Бънтинг описва малки кръгове около охранителя си, който търпеливо стоеше на място и чакаше. Жестикулираше оживено и очевидно беше недоволен. После прекъсна разговора и веднага набра друг номер. Това продължи около пет минути, след което шефът прибра телефона и се затича да настигне семейството си.

— Що за екскурзия си правят по това време? — попита Шон.

— Изминават десет пресечки, за да влязат в парка. Правят една обиколка там, след което излизат на Шейсета улица, завиват на север и се връщат обратно. През цялото време си говорят, а децата се държат съвсем естествено и нормално.