— Нима искаш да кажеш, че не са нормални?

— Бънтинг със сигурност не е. Той съществува в този свят, но не живее в него. Ако имаше право на избор, положително щеше да се затвори в собствения си свят. Но няма такова право и затова е принуден да прави отстъпки. Мога да те уверя, че дори в този момент, когато е на разходка с близките си и разговаря с тях за училище, оценки или за поредното благотворително събитие, планирано от мисис Бънтинг, той пак мисли за своите проблеми, които най-вече са свързани с брат ми.

— Жена му знае ли изобщо с какво се занимава той?

— Да речем, че не проявява интелектуално любопитство по този въпрос. Тя е приела ролята на образцова съпруга — умна, до известна степен амбициозна и добра майка. Не се интересува от начина, по който съпругът й печели парите, за да поддържа луксозната къща, вилата в провинцията, таксите за обучение на децата и всичко останало.

— Разбирам, че си направила наистина задълбочено проучване на семейство Бънтинг — погледна я с уважение Шон.

— Бях длъжна, особено след като стана ясно, че брат ми ще работи за него.

— А самата ти искаше ли го?

— Мисля, че да. Което беше грешка, разбира се. Еди се чувстваше добре на предишното си място, но аз отказвах да го приема. Погрешно насочена лоялност, в смисъл че поставих родината над семейството. Грешка, която никога няма да повторя.

— Значи изпитваш вина?

— Точно така.

Шон изненадано се втренчи в нея. Това беше доста откровено признание за човек, който не обича да говори за себе си. Очакваше обичайния й маниер на поведение, а именно да отговори на въпроса с въпрос. Усетил, че жената до него е готова да разкаже още нещо за себе си, той побърза да добави:

— Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Ще ги следим ли?

— Те вече са под наблюдение, но не от нас.

— Разполагаш с помощ, така ли?

— Имам познати, които ми помагат от време на време.

— Още един въпрос?

Тя се обърна и тръгна в обратна посока на тази, в която беше изчезнало семейство Бънтинг. Той побърза да я последва.

Изчака малко, после прие мълчанието й за знак на съгласие.

— Искам да разбера какво значи да бъдеш привлечен към Е-програмата, за която вече ми спомена.

— Преди всичко трябва да си наясно, че никой няма да те покани в нея, ако не си пръв сред най-добрите и това не е доказано с документи. А ако това стане, ще бъдеш подложен на многобройни тестове, които за разлика от нормалните хора трябва да издържиш с отличен. После следва нова серия от тестове — още по-подробни и по-трудни. Те са основното сито, през което повечето кандидати не могат да минат. Чак след това идва Стената. Но до нея стигат едва три процента от кандидатите.

Без да забавя крачка, Пол навлезе в една от алеите на парка. Продължиха напред. Шон дълго мълча.

— Стената? — подхвърли най-сетне той.

— Така я наричат — кимна тя. — Чудовището, което бълва цялата разузнавателна информация. Да се изправиш пред нея е толкова трудно, колкото да прескочиш от гимназиалния футболен отбор направо в Националната лига и да станеш звезда. Много малко хора са способни на това.

След тези думи тя спря и седна на близката пейка.

— Откъде знаеш всичко това? От брат си?

— Не — поклати глава Пол. — Той би ми разказал, но аз не му позволявах, защото това щеше да му навлече неприятности.

— Значи пак опираме до специалните ти контакти.

Тя отправи поглед към мрака около тях, разпръскван отчасти само от лампата над главите им. Дъждът отново се усили и Шон усети как студът започва да го пронизва.

— Не — промълви най-сетне тя.

— Тогава откъде знаеш?

— Преди седем години Питър Бънтинг ме убеди да работя за програмата.

Докато партньорът й сновеше между Вашингтон и Ню Йорк, Мишел Максуел имаше достатъчно работа в Мейн. Тя се срещна с Ерик Добкин и двамата обсъдиха уликите, с които разполагаше щатската полиция във връзка с убийството на Карла Дюкс. Най-показателната от тях беше установена след аутопсията за изваждане на куршума от главата на жертвата. Оказа се, че той е 32-ри калибър, идентичен с онзи, с който беше убит Тед Бърджин. В дома на Дюкс липсваха следи от насилствено нахлуване, от което следваше заключението, че както Дюкс, така и Бърджин са познавали лично убиеца си. Но възможно ли беше това? И двамата бяха нови в района, освен това едва ли се бяха познавали помежду си.

Дали убиецът бе полицай? Или агент на ФБР?

Тези въпроси продължаваха да измъчват Мишел. Ако отговорите им бяха положителни, нещата ставаха много обезпокоителни.

В един момент тя отиде с колата до „Кътърс Рок“, за да направи външен оглед на затвора с надеждата да открие нещо ново. Избра си подходящ наблюдателен пункт на едно от близките възвишения, от което се разкриваше отлична гледка към цялата сграда. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално. Пазачите бяха по местата си, порталът беше затворен, а патрулните двойки извършваха редовните си обиколки. По телените заграждения несъмнено течеше електрически ток. Мишел остана на мястото повече от час — време, през което влезе и излезе един-единствен посетител.