— Аз май не съм сред тях.

— Напротив, Шони. Не забравяй, че си ирландец.

— А ти? — вдигна глава да я погледне той.

— Е, аз не съм чак толкова ирландка — отвърна Пол.

Дъждът се усили в мига, в който тя се насочи към вътрешността на парка. Познаваше отлично алеите, които щяха да я отведат до целта. Устойчивите на влага боти я правеха с четири-пет сантиметра по-висока. Старецът се беше свил на скамейката край голяма скала. При хубаво време хората лежаха върху нея, за да хванат малко тен. Но сега върху скалата нямаше никой.

Кени седеше с гръб към нея, но чу стъпките й и се обърна. Беше облечен малко по-добре от клошар, но именно това беше целта. Малцина обръщат внимание на клошарите. Лицето и ръцете му бяха чисти, а очите — ясни. Нахлупи парцаливата шапка още по-надолу и внимателно я огледа.

— Чух, че си се върнала — отбеляза той.

Пол седна до него. Той поначало беше дребен, а редом с нея изглеждаше още по-дребен.

— Напоследък новините се разнасят с обезпокояваща бързина.

— Е, не чак толкова — поклати глава Кени. — Шони току-що ми звънна по мобилния. Какво ти трябва?

— Две бройки.

— Обичайните?

— Както винаги.

— Как си с показалеца?

— Малко се е схванал. Може би имам артрит в начална фаза.

— Ще го имам предвид. Кога?

— След два часа, тук.

— Добре — надигна се Кени. — Ще се видим след два часа.

Тя извади пачка банкноти.

— После — поклати глава той. — Имам ти доверие.

— Не бива да имаш доверие на никого, Кени. Не и в този бизнес.

Пол стана от пейката и бавно пое по обратния път към хотела. Дъждът се усили, но тя не го забелязваше. Беше крачила под дъжда в различни части на света. Обичаше го, защото прочистваше главата и улесняваше мисленето. Сякаш поемаше светлина от тъмните облаци.

Бънтинг, Кинг, брат й. Предстоеше следващият ход. Напрежението постепенно нарастваше и неизбежно щеше да стигне до експлозия. Като току-що изстреляна ракета. И този кратък миг щеше да определи победителите и победените. Както винаги.

Надяваше се още веднъж да се окаже в отбора на първите.

Влакът напусна Юнион Стейшън във Вашингтон и започна да набира скорост. Шон се облегна в удобното кресло на бизнес класата. Транспортните им разходи се увеличаваха стремително. Имаше реална опасност в края на месеца да се окаже с блокирана кредитна карта.

Сто и шейсет минути по-късно влакът намали скоростта си и навлезе в района на Пен Стейшън в Ню Йорк. Преди да напусне Вирджиния, той се беше отбил в апартамента си за малко багаж.

Слезе на перона, издърпа дръжката на куфара и го затъркаля след себе си към стоянката на такситата. Времето беше мокро и студено. Добре че си беше облякъл топло яке и носеше чадър. Въпреки тежкия трафик таксито спря до тротоара на Осемдесет и пета улица само една минута след седем. Шон плати на шофьора и повлече куфара си към входа на ресторанта. Заведението се оказа малко, старомодно и пълно с френскоговорещи клиенти и персонал.

Откри Кели Пол в дъното, почти скрита зад една от носещите стени, стърчаща по средата на помещението. Седеше с гръб към входа, заковала очи в покритата с огледала стена. Той съблече якето си, издърпа куфара до поставката за багаж в ъгъла и седна. В продължение на няколко секунди и двамата мълчаха.

— Гадно време — обади се най-накрая Пол.

— Съвсем нормално за сезона — сви рамене той.

— Нямах предвид дъжда.

Той се настани по-удобно и направи опит да протегне крака. Оказа се обаче, че под масата няма достатъчно пространство за двама души с дълги крака.

— Ясно. Но и времето е отвратително.

— Как е Мишел?

— Държи се, както обикновено.

— А Меган?

— Объркана е. Но не бих я обвинил.

Пол сведе поглед към менюто пред себе си.

— Мидите са чудесни.

— Добре, нека бъдат миди — кимна Шон и отмести своето меню.

— Имате ли оръжие?

— Не — изненадано отвърна той. — Върнах се във Вашингтон със самолет и не исках проблеми по летищата.

— Ще имате далеч по-сериозни проблеми, ако се окаже, че ви трябва пистолет, но не разполагате с такъв. — Тя потупа чантата си и добави: — Нося ви един глок, двайсет и първи модел.

— Чудовището четирийсет и пети калибър? Най-американското нещо на света заедно с ябълковия пай. Максимално близо до прототипа си, създаден от някакъв австрийски производител на оръжие.

— Винаги съм харесвала пълнителя с тринайсет патрона — кимна Пол. — Тринайсет е щастливото ми число.

— Случвало ли се е да използваш всичките? — заряза официалностите Шон.

— Само когато другата страна е разполагала с дванайсет. Искаш ли го?

Размениха си продължителни погледи.

— Да — кимна най-сетне Шон.