Когато съдия Слейтър каза „десет години“, чух как зад мен Дион изстена и избухна в сълзи. Докато ме отвеждаха, за последен път погледнах назад. Стотици пъти съм виждал този момент по филми, телевизионни предавания и действителни репортажи от съдилищата — последния обезумял поглед на осъдения. Сбогом! Какво си мислиш, когато напускаш залата, но не си отиваш у дома? Истината е, че нищо не ти е ясно. Връхлитат те твърде много объркани емоции, изпитваш твърде силен страх, гняв и безпомощност, за да проумееш какво се случва.

Дион беше закрила уста с две ръце, цялата обляна в сълзи. Баща ми я беше прегърнал и се мъчеше да я утеши. Това беше последното, което видях — красивата ми съпруга, разстроена и съсипана.

Сега тя е омъжена за друг.

Благодарение на федералното правителство.

Моите съдебни заседатели са от окръга. Неколцина изглеждаха умни и образовани, но повечето бяха, как да кажа, семпли. След тридневни дебати те осведомиха съдията, че почти не напредват. И кой да ги вини? Стоварвайки пред тях грамадна част от Федералния наказателен кодекс, прокурорите бяха възприели изпитаната с времето стратегия да хвърлят колкото се може повече кал по стената с надеждата част от нея да се задържи. Това престараване превърна иначе относително лесното дело срещу Бари Рафко и конгресмена в правно тресавище. Посветих безброй часове на защитата си и не успях да проумея всички теории на обвинението. Още от самото начало адвокатът ми предричаше враждебно настроено жури.

След четвъртия ден съдия Слейтър издаде така нареченото в съдебните среди „динамитно нареждане“. В основни линии се настоява съдебните заседатели да се върнат в залата с решение. На всяка цена. Няма да се прибирате у дома, докато не вземете единодушно решение! Подобно нареждане рядко върши работа, но аз нямах този късмет. Час по-късно изтощените и емоционално изчерпани съдебни заседатели се върнаха в залата с единодушни присъди срещу всички подсъдими по всички обвинения. За мен и за мнозина други беше очевидно, че те не разбираха повечето раздели на Наказателния кодекс и сложните теории на обвинението. По-късно единият от съдебните заседатели беше цитиран да казва: „Просто допуснахме, че са виновни, защото иначе изобщо нямаше да бъдат обвиняеми“. Използвах тези думи в обжалванията, но явно са останали нечути.

Наблюдавах съдебните заседатели внимателно по време на целия процес — бяха объркани още от встъпителните речи. А и как иначе? Девет адвокати представиха версиите си на случилото се. Наложи се съдебната зала да бъде преустроена и ремонтирана, за да има място за всички подсъдими и техните защитници.

Процесът беше спектакъл, фарс, нелепо представление. Истината, осъзнах аз, не беше важна. Може би в друга епоха един процес би представлявал излагане на фактите, търсене на истината и раздаване на справедливост. Сега процесът беше състезание, при което едната страна щеше да победи, а другата — да изгуби. Всяка от страните очакваше от другата да нарушава правилата или да мами, затова никой не играеше честно. Истината се изгуби в мелето.

Два месеца по-късно се върнах в съдебната зала за произнасяне на присъдата. Адвокатът ми помоли да ми бъде позволено да се явя сам в затвора, но съдия Слейтър не се впечатли от молбата ни. Даде ми десет години и разпореди да остана в ареста.

Наистина е забележително, че не разстрелват повече федерални съдии. Четири седмици по-късно кроях всевъзможни планове за бавната и мъчителна смърт на Слейтър.

Щатските шерифи ме отведоха първо в съдебната палата, а от там — в градския арест, където ме съблякоха, обискираха и натъпкаха в пренаселена килия с още шестима осъдени. Имаше само четири легла. Първата нощ седнах на бетонния под — сам с прокъсаното си тънко одеяло. Арестът приличаше на шумна зоологическа градина, пренаселен и с недостатъчно надзиратели, така че беше невъзможно да се спи. Бях твърде уплашен и стъписан, за да затворя очи, затова седях в ъгъла и слушах виковете, писъците и заплахите чак до зори. Останах там една седмица, хранех се оскъдно, почти не спях, уринирах в мръсна открита тоалетна без вода на няма и три метра от съкилийниците ми. По едно време в килията бяхме десет човека. Не се къпех. Раздвижат ли ти се червата, отправяш спешна молба да отидеш в „лайнарника“ малко по-надолу по коридора.

Транспортирането на федералните затворници се осъществява от Шерифската служба на Съединените щати и е същински кошмар. Осъдени от всички нива на сигурност се събират на едно място, без да се вземат предвид видът на престъпленията и евентуалните рискове. Затова се отнасяха към всички ни като към зверове и убийци. За всяко придвижване ми слагаха белезници и оковаваха глезените ми, после ме привързваха към затворника отпред и към другия отзад. Настроението беше отвратително. Задачата на шерифите е една — да не допуснат бягства при преместването. Затворниците, много от тях новобранци като мен, са уплашени, отчаяни и стреснати.

Бяхме четиринайсет души. Напуснахме окръга с автобус без опознавателни знаци, който десетилетия по-рано беше превозвал ученици, и се отправихме на юг. Не ни свалиха белезниците и оковите. На предната седалка седеше шериф с пушка. Четири часа по-късно спряхме в окръжния затвор в Северна Каролина. Дадоха ни по един влажен сандвич и ни позволиха да уринираме зад автобуса, все още оковани и с белезници. Никога не ги сваляха. След два часа чакане взехме още трима и продължихме на запад. През следващите шест дни спирахме в местните затвори в Северна Каролина, Тенеси и Алабама, вземахме затворници, понякога оставяхме някого и всяка вечер спяхме в различни килии.

В местните затвори е най-зле: тесни и претъпкани килии без отопление, климатизация, слънчева светлина или нормална тоалетна, храна, която и кучета не биха яли, недостатъчно вода, необразовани примати за надзиратели, много по-голяма заплаха от насилие и местни, които ненавиждат „федералните бандюги“. Не можех да повярвам, че в страната съществуват толкова мизерни условия. Явно съм бил много наивен. Пътуването ни продължаваше, все повече се вкисвахме и отвратителните прояви в автобуса чувствително нараснаха. Те секнаха, когато един ветеран затворник ни обясни концепцията за „дизелова терапия“. Ако се оплакваш или създаваш проблеми, шерифите ще те държат в автобуса седмици наред и ще ти организират безплатна обиколка на десетки местни затвори.