Не бързаха. Щатските шерифи имат право да транспортират затворници само денем, затова разстоянията са къси. Пет пари не дават за нашето удобство или за нуждата ни от лично пространство.

Най-накрая пристигнахме в разпределителен център в Атланта — прословуто гадно място, където ме държаха в изолатора денонощно, докато документите ми бавничко се придвижваха по нечие бюро във Вашингтон. След три такива седмици започнах да губя разсъдъка си. Нямаше какво да чета и с кого да си говоря, храната беше ужасна, надзирателите — зли. Накрая отново ни оковаха и ни качиха на друг автобус, който ни откара на летището в Атланта, където ни наблъскаха в товарен самолет. Приковани за твърда пластмасова пейка и натъпкани коляно до коляно, отлетяхме за Маями, макар отначало да не го знаехме. Един от шерифите любезно ни осведоми. В Маями взехме още няколко човека, после отлетяхме за Ню Орлиънс, където седяхме в задушливата влага цял час, докато шерифите качваха още затворници.

В самолета ни позволиха да говорим. Подейства ни освежаващо. Повечето от нас бяха прекарали дълги дни в самота, затова охотно поведохме разговор. За някои от момчетата това пътуване не беше първото и те ни разказаха как ги транспортирали във вериги по любезното разпореждане на федералното правителство. Започнах да чувам всякакви описания на затворническия живот.

По тъмно пристигнахме в град Оклахома, където ни заведоха до един автобус и ни откараха в друг разпределителен център. Мястото не беше толкова неприятно, колкото онова в Атланта, но тогава вече ми минаваха мисли за самоубийство. След пет дни в изолатора отново ни оковаха и ни върнаха на летището. Отлетяхме за Тексас, световната столица на смъртоносната инжекция. Мечтаех си да видя как иглата се забива в ръката ми и аз се отнасям нанякъде. Осем здравеняци, всичките латиноси, се качиха на „въздушния конвой“ в Далас и от там отлетяхме за Литъл Рок, после за Мемфис и Синсинати, където за мен полетите приключиха. Прекарах шест нощи в строг градски арест, преди двама шерифи да ме откарат в затвора в Луивил, Кентъки.

Луивил се намира на осемстотин километра от родния ми град Уинчестър във Вирджиния. Ако ми беше позволено да се явя сам, двамата с баща ми щяхме да изминем разстоянието за няма и осем часа. Той щеше да ме остави пред портала и да се сбогува.

Четирийсет и четири дни, двайсет и шест от тях в изолатор, твърде много спирки, за да ги помня. Системата е лишена от логика, но всички нехаят. Никой не обръща внимание.

Истинската трагедия на федералната наказателна система не са абсурдите. А съсипаните и опропастени животи. Конгресът изисква дълги и сурови присъди и за проявилите насилие бандити те са оправдани. Закоравелите престъпници биват заключвани в „американските кошари“ — същински крепости, където бандите се вихрят необуздано и убийствата са нещо обикновено. Повечето федерални затворници обаче не са склонни към насилие и мнозина от тях са осъдени за престъпления, които едва ли представляват заплаха за обществото.

Ще ме смятат за престъпник до края на живота ми, но аз отказвам да го приема. Искам да живея свободен от миналото си и далече от пипалата на правителството.

11

Член 35 от Федералния наказателнопроцесуален кодекс осигурява единствения механизъм за отмяна на една присъда. Логиката му е блестяща и идеално подхожда на моето положение. Ако затворник успее да разреши друго престъпление, към което федералните власти проявяват интерес, тогава присъдата му може да бъде отменена. Разбира се, за целта е нужно съдействието на разследващите органи — ФБР, ЦРУ, Агенцията за борба с наркотиците, Бюрото за контрол над алкохола, тютюнопушенето, огнестрелните оръжия и експлозивите и така нататък, — както и това на съда, осъдил затворника.

Ако всичко се развие по план, скоро може да имам привилегията да видя почитаемия съдия Слейтър, и то по моите правила.

Федералните се върнаха.

Напоследък директорът се държи много по-мило с мен. Въобразява си, че притежава трофей, който някои големи клечки желаят, и се налага да е във вихъра на събитията. Сядам пред бюрото му и той ме пита искам ли кафе. Предложението е невъобразимо — всемогъщият директор предлага кафе на затворник.

— Разбира се — отговарям. — Черно.

Той натиска едно копче и предава желанията ни на секретарката. Забелязвам, че носи копчета за ръкавели — добър знак.

— Днес тук ще пристигнат едрите риби, Мал — самодоволно ме осведомява директорът, като че ли координира всички действия по залавянето на убиеца. Понеже вече сме близки приятелчета, ми говори на малко име. Досега все беше „Банистър това, Банистър онова“.

— Кои? — питам.

— Шефът на спецекипа Виктор Уестлейк от Вашингтон и няколко адвокати. Май си им привлякъл вниманието.

Не мога да сдържа усмивката си, но само за секунда.

— Убиецът на съдия Фосет бил ли е тук, във „Фростбърг“? — пита ме той.

— Съжалявам, господин директор, не мога да отговоря на този въпрос.

— Или тук, или в Луивил, ясно ми е.

— Може би, а може би го познавам отпреди затвора.

Той се намръщва и потърква брадичка.

— Разбирам — промърморва.

Кафето пристига на поднос и за пръв път от години пия от чаша, която не е хартиена или пластмасова. Убиваме няколко минути с незначителни приказки. В единайсет и пет секретарката го осведомява по интеркома на бюрото му:

— Те са тук.

Излизам след директора и отивам в същата заседателна зала.

Петима мъже с еднакви тъмни костюми, еднакви бели ризи с якички с копчета, еднакви скучни вратовръзки. Ако ги бях видял сред тълпа от хора от половин километър разстояние, пак щях да си кажа: „Аха, федералните!“.

Минаваме през обичайното сковано запознанство, после директорът неохотно се извинява и излиза. Сядам от едната страна на масата, а новите ми приятелчета се настаняват от другата. Виктор Уестлейк е в средата, отдясно е агент Хански и едно ново лице, агент Сасуотър. Нито един от тези двамата няма да обели и дума. Отляво на Уестлейк са двама заместник-прокурори — Мангръм от Южния окръг на Вирджиния и Крадок от Северния. Изгонили са новобранеца Дънлийви.