Отзад прииждаше колоната моряци, приведени под теглото на товара си. Задъхани и потънали в пот, те се тръшваха на земята и надигаха меховете с вода, поемайки я на дълги жадни глътки. Хал тръгна сред тях, като ги насърчаваше и изпращаше на позиции в края на гората.

— Навеждайте глави и стойте в сенките! Прегледайте си зарядите и не стреляйте, докато не ви дам знак!

Групата с петте тежки сандъка барут бе изостанала в ариергарда, но ето че най-после и те пристигнаха, провесили всеки петдесетфунтов сандък на прът, носен от двама. Подредиха ги на земята и двамата с Дениъл започнаха да приготвят фитилите им.

Хал ги бе отрязал колкото се може по-къси и това бе много рискована работа, понеже няма два еднакво дълги фитила, които да изгарят за едно и също време. Те причукваха всеки фитил с дръжките на ножовете си в опит да разпределят експлозива равномерно, после ги пъхваха в специално пробити за целта дупчици. И секундите бяха скъпи, нямаха време да проверяват, дали всеки фитил е поставен съвсем както трябва. Ако един ги подведеше, оставаха още четири, които да взривят адската машина.

— Готово ли е? — вдигна поглед Хал.

Големият Дениъл затъпкваше последния фитил с помощта на парченце катран.

— По-готово от това, здраве му кажи.

— Пали! — заповяда Хал и Дениъл удари кремъка с огнивото. Праханта хвана. Поднесоха огъня към фитила и видяха как затлея и запращя.

— На рамо! — нареди Хал и петима свежи мъже, подбрани заради изключителната си сила, се надигнаха от местата си и приближиха. Зад тях чакаше втора редица, готова да хукне и поеме сандъчетата, ако носачът се препъне или падне от куршум на мускет, изстрелян от защитниците на крепостта.

Хал изтегли сабя и отиде до края на гората. Погледна отвъд поляната. Все още нямаше и помен от стража по стените. Пое си дълбоко дъх и напрегнат като стоманена пружина викна:

— След мен, момчета!

Без викове и крясъци, те затичаха към портите. Босите стъпала на моряците затъваха дълбоко в меката почва под тежестта на товара, но те преодоляха разстоянието бързо и бяха почти стигнали, когато от стената се разнесе вик и изстрел. Хал забеляза една чалма и насочено към тях димящо дуло на кремъклийка. Разстоянието бе късо и куршумът намери един от моряците право в оголените гърди. Раненият се просна в цял ръст върху пясъка и сандъкът падна от рамото му.

Големият Дениъл тичаше само на стъпка отзад. Наведе се и го грабна като да бе сламка. С него под мишница, той прескочи умиращия и стигна портите пръв. Остави сандъка до пантите и махна към останалите:

— Насам! Донесете ги тук!

Когато първият пристигна задъхан и хъхрещ, Големият Дениъл го освободи от товара му и викна:

— Бягай назад към гората! — Сложи сандъка върху другия и пое следващия с думите: — Добра работа, момко. — Постави и третия сандък върху останалите.

На стената вече се бе скупчила ревяща тълпа араби, които стреляха безразборно по бягащите към прикритието на гората хора на Големия Дениъл. Още един падна в пясъка и около него започнаха да се вдигат прашни фонтанчета — арабите от стената се мъчеха да го довършат с мускетите си. Скритите между дърветата моряци също откриха огън. Техните куршуми отчупваха парчета от кораловите блокчета на стената, които се сипеха по главите на застаналите пред масивната порта моряци.

Хал коленичи до Големия Дениъл, когато той постави на купа и петото сандъче. Духна края на тлеещия фитил в ръката си и той с готовност се разгоря.

— Бягай, Дени — каза Хал на едрия мъж. — Аз ще имам грижа за останалото.

Но Големият Дениъл също държеше запален фитил.

— Да ме прощавате, капитане, ама няма да стане. — Коленичи до Хал и допря огънчето до фитила на единия сандък. Хал се отказа да губи време в разправии и се зае със същата работа. Без излишна припряност те запалиха и петте фитила, след което почакаха, за да се убедят, че горят добре.

Половината гарнизон вече се тълпеше над главите им, като стреляше към края на гората. Четиристотин английски моряка крещяха и изпращаха унищожителни залпове към бойниците на крепостната стена.

Хал и Дениъл бяха защитени от малък перваз, който минаваше под бойниците, но щом побегнеха назад, щяха да попаднат право под дулата на арабите, докато тичат през поляната към гората. Хал хвърли последен поглед към съскащите фитили — огънят бе стигнал на инч от дупките в буретата — и скочи на крака с думите:

— Мисля, че е време да си тръгваме.

— Не виждам причини за бавене, капитане — ухили се с оголени венци Големият Дениъл и двамата хукнаха рамо до рамо през празното пространство.

В същия миг силата на виковете отгоре се удвои и всеки арабин от стената насочи оръжието си към тях. Тежките оловни топчета свистяха покрай ушите им и се забиваха дълбоко в пясъка до петите им. Откъм гората се носеха окуражителни викове и толкова ожесточени изстрели, както и откъм бойниците.

— „Серафим“! — крещяха моряците. — Давай, Дени! Тичайте, капитане!