— Моля те, Господи, нека Андерсън пристигне по-скоро! — прошепна той, загледан над блещукащите сини води към смарагдовата зеленина на острова, обрамчен от бял коралов пясък. — Или поне дай ми сили да се сдържам.

Проточи се друга седмица. И в една ослепително ярка утрин, когато морето се бе проснало гладко като тепсия под прежурящите лъчи на слънцето, от мачтата се разнесе изпълненият с радост вик на Том:

— Платно на хоризонта!

Нетърпелив да чака докладите на наблюдателя, Хал се изкатери по вантите и скочи в коша до Том.

— Ето го! — Том сочеше на юг. Няколко минути Хал мислеше, че синът му е сбъркал, защото неговият хоризонт си оставаше пуст, докато накрая забеляза ефимерно петънце, което изчезна същата секунда. Концентрира погледа си върху мястото и то се появи отново, мъничка ръбеста снежинка.

— Прав си! — възкликна ликуващо Хал. — Кораб с правоъгълни платна.

— Два! — поправи го Том. — Два кораба. Могат да бъдат само „Йомен“ и „Минотавър“.

— Да слезем да ги посрещнем с добре дошли!

Приближаващите петна бързо се превръщаха в „Йомен“ и „Минотавър“. Хал ги наблюдаваше нетърпеливо през далекогледа и едва разпозна „Минотавър“. Големият Дениъл бе извършил чудеса за краткото време, което бе имал за ремонта. Корабът сияеше с новата си боя и дори когато дойде съвсем близо, по корпуса и такелажа му не можеше да се види и помен от поражения. Затова пък, старият „Йомен“ носеше всички издайнически белези на дългата и неравна борба с бурния океан.

Хал размени флагови сигнали за поздрав и когато двата кораба се изравниха с него, обърнаха носове срещу вятъра и спряха, от „Йомен“ спуснаха лодка. Приветливото червендалесто лице на Андерсън светеше на кърмата като пристанищен фар, докато го возеха към „Серафим“, а въжената стълба изкачи с неподозирана за такова едро тяло пъргавина. Енергично сграбчи подадената му от Хал ръка и каза:

— Научих от Вашия мастър Фишър, че доста сте поработили в мое отсъствие, сър Хенри, и сте взел голяма плячка. — Огорчението в гласа и израза на лицето му бяха очевидни. Право на дял от плячката имаха само ония капитани, които са участвали пряко в завладяването й.

— Имам неотложна задача за кораба Ви, сър, и смятам, че под носа ни лежи много по-голямо богатство — увери го Хал, като си мислеше, че би било жестоко от негова страна веднага да се похвали с истинския размер на плячката от арабските джонки. — Елате в каютата ми!

Щом се настаниха, прислужникът на Хал им наля по чаша мадейра и ги остави насаме.

— Нося Ви писма от мастър Бийти и сина Ви Гай — каза капитан Андерсън и извади зашит в платно пакет изпод наметалото си.

Хал го остави настрана, за да го отвори и прегледа впоследствие и попита:

— Как я кара Гай? — Въпросът бе заден нехайно — Хал нямаше търпение да премине към по-належащите проблеми, но отговорът на Андерсън го стресна:

— Беше в добро здраве, когато го видях последния път, но научих че много скоро му предстои да се жени.

— Боже мой, човече! Той е само на седемнадесет — озъби се Хал. — Никой не ме е питал. Сигурно нещо грешите, сър.

— Уверявам Ви, няма грешка, сър Хенри. — Андерсън почервеня още повече и се размърда сконфузено в стола.

— Коя е жената? — попита Хал. — В Бомбай положително се усеща недостиг от млади госпожици. — Тревогата накара Хал да скочи на крака и закрачи из каютата, вбесен от теснотата й, станала още по-голяма заради пищните мебели, отмъкнати от арабската джонка.

— Осведомен бях, че това е мистрес Керълайн Бийти. — Едуард Андерсън измъкна от ръкава си кърпичка в крещящи цветове и попи от лицето избилата го от притеснение пот, преди да продължи: — Имам основания да мисля, че съществуват причини за ускоряване на сватбата. Всъщност, трябваше да се състои един-два дни след моето заминаване от Бомбай. Така че, вашият син почти със сигурност вече е женен мъж.

Хал спря изведнъж, зашеметен от неотвратимостта на отблъскващата истина.

— Том! — каза той на глас.

— Не, сър Хенри, не ме разбрахте правилно. Гай, не Том.

— Простете ми, мислех на глас! — помоли за извинение Хал. Ударът бе отвлякъл вниманието му от неотложните задачи, но следващата забележка на Андерсън го върна към действителността.

— Мастър Фишър ми съобщи ужасяващата новина, че вашият най-малък син е попаднал в ръцете на неприятеля. Съчувствам Ви най-искрено, сър Хенри!

— Благодаря Ви, капитан Андерсън. Много разчитам на вашата подкрепа за освобождаването на момчето ми.

— Корабът и екипажът ми са изцяло на Ваше разположение. Това се разбира от само себе си.

— Дайте тогава, да хвърлим един поглед върху състоянието на нещата!

Беше имал на разположение дълги седмици, за да обмисли всяка подробност от плана за предстоящото нападение и сега започна да го излага пред Андерсън. Остатъка от деня прекараха затворени в кърмовата каюта. Обсъдиха и най-малката подробност от предстоящата операция — от системата за сигнализация между корабите и между корабите и брега, до разпределението на хората, които щяха да участват в атаката и разделянето им в по-малки бойни единици под командата на отделни офицери. След това, в продължение на един час разискваха подготвените от Хал карти. Когато Андерсън бе готов да се прибере на „Йомен“, слънцето вече залязваше.