След три дни срещна Заин, на връщане от урока си при Ал Алама. Беше седнал с Абубакър и още трима подлизурковци. Гощаваха се с различни лакомства и млъкнаха, когато Дориан се насочи към тях покрай стената. Носът на Заин бе още подут, а върху горната му устна личеше черна коричка. Торбичките под очите му бяха по-тъмни от обикновено. Дясното ходило бе превързано. Може би, наистина е осакатен за цял живот, помисли си Дориан, но продължи да върви без да трепне, вперил поглед в очите на Заин. По-едрото момче не можа да издържи студения зелен поглед и се извърна. Каза нещо на Абубакър и двамата нададоха нервен смях. Дориан мина покрай тях и Заин събра кураж, когато започна да се отдалечава.

— Бяла кожа като гной — каза той и думите бяха придружени от свирене на въздух през мястото на избития преден зъб.

— Зелени очи като пикня — добави Абубакър.

— Само който е пил от нея, познава така добре цвета — каза Дориан със също толкова висок глас и продължи, без да се обръща назад.

През следващите седмици, усещането за опасна враждебност започна да се уталожва. Дориан беше низвергнат от обществото в харема и просто го избягваха. Даже Заин и Абубакър вече не реагираха при появата му другояче, освен демонстрирайки преувеличено безразличие. Заин продължаваше да куца и с течение на времето, започна да става ясно, че травмата наистина ще остави трайни последици.

Тахи обаче, не позволяваше на бдителността си да бъде приспана от примирието между двете момчета и не пропускаше случай да изтъкне пред Дориан опасностите, които се крият в отровите и някои други зловещи средства, причиняващи смърт от разстояние.

— Винаги си изтърсвай дрехите, преди да ги облечеш! Поглеждай в сандалите, преди да си ги обул! Има един малък зелен скорпион, който убива така бързо, че нямаш време и да извикаш, когато те ужили. Куш познава много добре нрава на скорпионите, както и всички останали пътища на злото.

Но тия приказки не бяха в състояние да потиснат задълго жизнерадостния по природа дух на Дориан. Прекарваше все по-малко време между стените на харема. А когато оставаше там, постоянен придружител му беше Ясмини.

Като доказателство за уменията на Бен Абрам, Джини бързо се възстанови и макар да си служеше повече със здравата ръка, вече подскачаше по ръба на оградната стена и се катереше по върховете на най-високите дървета.

Дойде дългият месец Рамадан, а новата луна сложи край на постите. След няколко дни Заин ал Дин изчезна от харема. Достигнал бе пубертета и мъжествеността и стъпи във външния свят, все още куцайки след спречкването с Дориан. Дориан и Ясмини бяха щастливи, че го няма. Чуха, че бил изпратен в Мускат при чичо си, халифа.

Тахи изсумтя презрително, когато й казаха това.

— Изпратили са го като заложник, за да се осигури послушанието на принца.

Дориан не за пръв път чуваше за интригите във височайшето семейство на Оман. Тахи каза нещо, което му бе известно:

— Халифът е екзекутирал шестима от братята си за предателство и няма никакво доверие на пощадените. — Продължи шепнешком: — Халифът е жесток и зъл човек. Да не дава Аллах, да разбере, че си детето от пророчеството! — Тя потръпна при тази мисъл.

Няколко седмици след внезапното заминаване на Заин, Ясмини дойде в жилището на Дориан преди да се е събудил и настоятелно го задърпа.

— Джини не дойде снощи за вечеря и тая сутрин я нямаше в леглото ми. — Тя трепереше от мъка и притеснение.

Зарида, а Дориан скочи и навлече робата си.

— Нещо ужасно е станало с моята Джини!

— Ще я намерим — обеща Дориан. — Тръгвай!

Започнаха с най-вероятните места — любимите убежища на Джини. Първа сред тях беше гробницата на Абд Аллах Мухамад Али. Те претърсиха най-основно древната постройка, като викаха Джини по име и я мамеха с канелени сладки. Нищо не би могло да я подмами повече. Като свършиха тук, започнаха систематично претърсване на градините, но при същата липса на успех. Ясмини бе смазана от скръб.

— Ти я спаси един път, Доуи. Сега Шейтан е дошъл за нея. Може да я е взел за наказание.

— Не ставай бебе, Яси. — Без да иска, той изрече фразата, с която го гълчеше навремето Том. — Шейтан не се интересува от маймуни и момиченца.

— Какво ще правим сега? — Тя го погледна с омайните си огромни очи, изпълнени с доверие.

— Пак ще отидем в гробницата. Джини все трябва да е някъде.

Входът в гробницата бе зазидан и измазан преди много столетия и макар Дориан да го проучи внимателно, там нямаше дупка, през която да мине дори малка маймунка. Изкачиха се на площадката и макар да прегракнаха от викане, от Джини нямаше и следа.

Най-накрая седнаха на ръба на резервоара уморени и обезсърчени, като избягваха да се погледнат в очите. Ако не бяха абсолютно безмълвни, нямаше да чуят едва доловимото цвърчене. Чуха го едновременно и Ясмини заби мънички нокти в ръката на Дориан.

— Джини! — прошепна тя.

Скочиха от перваза, забравили умора и започнаха трескаво да се оглеждат. Звукът сякаш изпълваше въздуха наоколо, без да идва от някое определено място.

— Откъде се чува, Доуи? — попита Ясмини, но той я накара да млъкне с повелителен жест. Все още вдигнал ръка, Дориан се ослуша напрегнато. Когато звукът спря, той подсвирна и Джини отговори незабавно откъм най-отдалечения край на терасата.