И тогава забеляза под себе си неясно синьо-бяло петно, елека и ризата на Гай. Преобръщаше се безжизнено като някакъв отломък. Пренебрегнал цепещата болка в гърдите, той се спусна още надолу, докато докосна брат си по рамото. Сграбчи го за яката и започна да го дърпа нагоре. Макар да риташе с всички сили, тежестта на отпуснатото тяло го задържаше. Секундите се превръщаха в една безкрайна болка. Гърдите му горяха, нуждата от кислород го влудяваше. Усети как силата напуска краката му. Пръстите започнаха да изпускат яката на Гай. Зеленината го изпълни цял и зрението му се замъгли. В мрака започнаха да избухват звезди.

Дръж се! Безмълвният вик стегна хватката върху яката на Гай и даде нови сили на краката му.

Светлината стана по-ярка, зеленото избледня и изведнъж главата му щръкна в слънчевото царство на диханието. Пое толкова въздух, че щеше да се пръсне и направи същото още един път. Сладко усещане изпълни цялото тяло и върна силите му. Сграбчи дебел кичур мокра коса и измъкна главата на брат си над повърхността.

Той се бе удавил. У него нямаше живот. Очите му бяха отворени, изцъклени и безжизнени. Лицето — восъчно бяло.

— Дишай! В името на Бога, дишай! — крещеше Том срещу това бяло и бездиханно лице, а после обгърна гърдите му с две ръце и силно стисна. Този номер го знаеше от Аболи и той свърши работа. Мъртвешки застоял дъх се изтръгна от гърлото на Гай, смесен с морска вода и бълвоч. Всичко това се изля върху лицето на Том и той отпусна хватката. Гръдният кош на Гай се изду по рефлекс и въздухът шумно нахлу вътре през отворената уста. Още два пъти изстиска водата от гърдите на брат си, като внимаваше да не потопи лицето му.

При третия опит Гай се задави, закашля и започна да диша сам. Очите му примигнаха, все още без да виждат, после погледът бавно се избистри. Дишаше с големи усилия, прекъсван често от спазмите на кашлицата, но постепенно съзнанието му се събуди.

— Мразя те — прошепна той в лицето на Том. — Пак те мразя. Винаги ще те мразя.

— Защо Гай, защо?

— Трябваше да ме оставиш да се удавя, защото един ден ще те убия.

— Защо? — отново попита Том.

— Знаеш защо — отвърна Гай. — Много добре знаеш.

Никой от близнаците не бе чул приближаващата лодка, но сега Хал Кортни им викаше:

— Дръжте се, момчета! Идвам.

Екипажът на голямата спасителна лодка гребеше здраво, а Хал я насочи право към братята. По негова заповед веслата се насочиха едновременно към небето и няколко чифта здрави ръце измъкнаха двете момчета от водата.

Доктор Рейнолдс чакаше при релинга, докато издигаха Гай към борда на „Серафим“. Том стоеше до баща си и с неестествена отчужденост наблюдаваше, как санитарите отнасят брат му.

— Той ме мрази, татко — прошепна Том.

— Дай да видим тая рана, момче — с дрезгав глас отвърна бащата.

Том погледна надолу с безразличие. Морската вода почти напълно бе спряла кървенето.

— Нищо не е — каза Том. — Драскотина. — Отново погледна Хал. — Той ме мрази. Това бе първото нещо, което ми каза щом дойде в съзнание. Какво да правя?

— Гай ще го преодолее. — Хал вдигна ризата на сина си, за да види по-добре раната. — Ще забрави и ще прости.

— Не, няма — поклати глава Том. — Каза, че винаги ще ме мрази. Той ми е брат. Помогни ми, татко. Какво да сторя?

Хал нямаше отговор на тоя въпрос. Твърде добре познаваше ината и проклетията на по-малкия близнак — негова слабост и негова сила. Знаеше, че Том е прав. Гай нямаше да му прости никога.

Това бе най-красивата среща със сушата в цялата дълга практика на Хал. Планината се издигаше като стена към небето, а свирещият над нея вятър разбъркваше белия облак като врящо мляко, грейнало с перлено розови и седефени отблясъци — дар от слизащото по небосвода слънце. Полите на планината, под скалистия редут, зеленееха обрасли в гори, а пясъците по-надолу бяха снежнобели, обрамчени от блесналия скреж на прибоя.

Цялата тая красота би следвало да трогне Хал, но неговите спомени бяха изпълнени с ужас и болка. От рейда 43 ясно личаха контурите на крепостта, а от бойниците на назъбените й стени надничаха като празни очни кухини дулата на мортири. 44 Три жестоки местни зими бе изкарал в подземията на тая крепост и костите му още помнеха свирепия студ. По тия стени бе работил, докато кожата и плътта по дланите му се разкъсат, а краката му откажат да го носят от умора. По скелите на същите тия стени бе видял да загиват толкова много достойни мъже и там сам преживя трудния преход от юношество към мъжественост.