Раната на Том продължаваше да кърви. Разкъсаната риза показваше бялата кожа под нея и зейналата като усмихната уста рана, от която бликаше червената течност. Тя се стичаше по палубата и в обувките му, така че те пльокваха при всяка крачка. Но Том не усещаше раната. За него съществуваше единствено оня, който му я бе нанесъл.

Гай опря гръб о релинга. Заопипва с лява ръка дъбовите греди зад гърба си. Съзнанието, че е вкаран в капан го отрезви и гневът му изведнъж се замени със страх. Затърси с див поглед изход. Изведнъж ръката му напипа дългата дръжка на копие, поставено в специално сандъче край оръдейния лафет и страхът му се изпари като мараня под лъчите на изгряло слънце. Свирепа радост озари лицето му, когато захвърли кинжала и измъкна копието. При вида на тежкото оръжие с остър стоманен връх, Том отстъпи назад. Гай му се усмихна с кървава уста.

— Да видим сега! — изфука се той, наведе копието и мушна пространството пред себе си. Том отскочи, а Гай тръгна след него, протегнал копие далеч отвъд обсега на кинжала в дясната ръка на своя брат. Съсредоточи се и нанесе нов удар. Том пусна кинжала, скочи встрани, за да избегне лъскавия връх на копието, после се хвърли, преди Гай да успее да насочи оръжието към него и се вкопчи в дъбовата дръжка.

Мятаха се насам-натам по палубата с копието помежду си, блъскаха се и дърпаха, ръмжаха окървавени, отправяха си подбрани обиди и псувни. Най-накрая Том притисна близнака о борда, лице в лице и гърди до гърди, стиснали копието помежду си.

Том бавно го издигна до шията на Гай, където го натисна с цялата си тежест и сила. Гай огъна гръб над релинга. Копието подпираше брадичката му. Очите му отново се изпълниха със страх, чуваше бушуването на водата покрай борда долу, а стъпалата му се отделиха от палубата. Щеше да падне в морето, а не можеше да плува — водата го ужасяваше.

Том беше здраво опрян на краката си, но едното му стъпало бе потънало в кръв и се плъзгаше в обувката като в олио. Изведнъж изгуби равновесие, краката му избягаха назад и той тежко падна по лице на палубата Гай бе освободен и се заклати към вантите на главната мачта, цял в пот и зяпнал за въздух. Хвана се за вантите и погледна през рамо назад.

Том се изправи на крака, наведе се за кинжала и хукна към Гай като дива котка.

— Спрете го! — викна Гай ужасен. — Накарайте го да спре! — Но шумът на зяпачите бе оглушителен и се засили още, при вида на устремения с кинжал в ръка и див блясък в очите Том.

Гай се обърна и подгонен от паника, бързо започна да се катери по вантите. Том се забави само колкото да захапе кинжала в зъби и също пое нагоре.

Публиката от палубата вирна глави. Никой не бе виждал до тоя момент Гай над палубата и дори Хал се изненада от бързината, с която напредваше. Том скъсяваше дистанцията, но съвсем бавно.

Гай стигна реята и седна на нея. Погледна надолу и за момент му се зави свят. После видя лицето на Том под себе си, което се уголемяваше. Видя безмилостно стиснатите челюсти и кръвта по лицето и ризата му. Погледна отчаяно нагоре, но духът му падна при вида на извисеното тяло на мачтата. Даваше си сметка, че всеки фут нагоре налива вода в мелницата на Том. За него оставаше открит само един път и той запълзя към края на високата рея. Чуваше приближаващия Том и този шум го накара да запълзи по-бързо. Не смееше да погледне към разпенената така далече долу зелена вода. Хлипаше от ужас, но продължи да пълзи, докато стигна самия край на реята. Погледна назад и видя Том на стъпка от себе си. Гай беше в капан безпомощен. Том се изправи и възседна гредата. Извади кинжала от устата си. Беше ужасяваща гледка: целият в кръв, с побеляло от ярост лице и лъснал нож в ръка.

— Моля те, Том — проплака Гай, — не исках да те нараня. — Протегна две ръце, за да се защити и загуби неустойчивото си равновесие върху реята. Заклати се силно, размаха ръце като криле на мелница, тялото му се изнасяше все по-навън и по-навън, докато полетя надолу с див писък, извивайки се и премятайки се, преди да удари водната повърхност в разбъркана купчина от крайници и да потъне.

Том остана замръзнал на мястото си, докато убийствената пелена на гнева освободи съзнанието му и тогава погледна надолу, ужасен от стореното. Гай бе потънал. Нямаше и помен от него в пенестата следа на кораба.

Той не може да плува! Ужасяващата мисъл накара Том да се сгърчи върху реята. Той го бе направил! Той бе убил собствения си брат! Библейският ужас от стореното го прониза цял. Изправи се върху реята и погледна назад по килватера. И тогава забеляза изплувалия на повърхността Гай. Размахваше ръце и издаваше едва доловим плачевен вик, като ранена чайка.

Чу командите на баща си от палубата:

— Обърни кораба! Спуснете лодка! Човек зад борда!

Преди още корабът да реагира на руля и да завърти нос по вятъра, Том се съсредоточи и скочи от реята. С главата надолу и изпънати напред ръце, той описа дъга и се вряза в океана. Потъна така дълбоко, че усети налягането на водата върху гръдния си кош. Обърна се нагоре и бясно зарита към повърхността. Изскочи до кръста над нея и въздухът нахлу със свистене в дробовете му. Корабът го бе отминал и вече завиваше по вятъра.

Погледна по протежение на килватера и не видя нищо, но въпреки това заплува с всичка сила, като пенеше водата зад себе си и почти не усещаше щипенето на солта върху отворената си рана. Прецени горе-долу къде бе забелязал брат си, застана на място и се огледа задъхан. Нямаше и следа от Гай.

О, Господи, ако се удави, никога повече няма… Той не довърши мисълта си, а пое дълбоко въздух, преобърна се докато главата му се насочи право към дъното, ритна силно и потъна под повърхността. Широко отворените му очи виждаха единствено зеленината на водата, прорязана от ивици слънчеви лъчи. Гмурка се надолу, докато болка разцепи дробовете му. Трябва да излезе, за да вдиша.