— Пращам Дениъл Фишър, моя офицер, да Ви заведе до квартирата на мастър Бийти. Бих дошъл лично, но поради причини от различно естество, не би било благоразумно. — Придружи Андерсън по стълбата до палубата и при релинга му каза: — Утре ще натоваря пощата за губернатор Онгие и стоките за Бомбай на големите лодки и ще Ви ги пратя. Възнамерявам да вдигна котва след три дни и да започна издирването на Янгири.

— Хората ми ще са готови да приемат товарите. Ако е рекъл Господ, ще мога да отплавам до десет дни или по-рано.

— Ако ми доставите удоволствието да вечеряте утре с мен, ще можем да обсъдим някои подробности относно плановете ни за бъдещето.

Стиснаха си ръцете и докато се спускаше в лодката, следван от Големия Дениъл, Андерсън изглеждаше значително по-доволен.

Хана седеше на върха на една от високите пясъчни дюни и наблюдаваше закотвената в залива флотилия. С нея имаше още двама: Анете и Ян Олифант.

Ян Олифант беше копелето на Хана. Баща му се казваше Ксиа Нка, могъщ хотентотски вожд. Преди тридесет години, докато все още изглеждаше добре и косата и беше златисторуса, Хана получи от него наметка от кожа на червен чакал срещу една нощ услуги. Връзките между бели жени и цветнокожи мъже бяха категорично забранени от ОИИК, но Хана никога не се бе отнасяла сериозно към глупавите закони, сътворени от седемнадесет старци в Амстердам.

Макар Ян Олифант да приличаше на баща си в лице и по цвят, той се гордееше с европейската си кръв. Говореше безупречен холандски, носеше сабя и мускет и се обличаше като колонист. Името си Олифант дължеше на своя занаят. Беше прочут ловец на слонове и много опасен човек. По силата на издаден от ОИИК декрет, никой колонист нямаше право да напуска границите на колонията към континента. Поради хотентотската си жилка, Ян Олифант не бе длъжен да се съобразява с това ограничение. Влизаше и излизаше от колонията когато и както пожелае, ловуваше в непроходимата пустош зад планините и се връщаше, за да продаде на местния пазар безценните слонски бивни.

Тъмното му лице беше страхотно обезобразено. Носът усукан, а устата раздрана от бели лъскави белези, които се спускаха от вълнистата къделя на косата му до челюстта. Счупената й половина бе зараснала накриво, което му придаваше постоянно ухилен вид. При едно от първите си излизания от колонията една хиена, промъкнала се до него захапа лицето му, както си лежеше край лагерния огън.

Само човек с чудовищната сила и мощно телосложение на Ян Олифант би могъл да оцелее след подобно нападение. Звярът го помъкна в тъмнината, като го влачеше под себе си, както прави котка с плъх. Не се смути от виковете и камъните, хвърлени от другарите на Ян. Дългите и жълти кучешки зъби на хиената се забиха така дълбоко в лицето на Ян, че счупиха челюстта му, а носа и устата му бяха така здраво захапани, че не можеше да си поеме дъх.

Ян извади ножа от пояса си, а с другата ръка внимателно напипа дупката между ребрата на животното, през която се усещаха ударите на сърцето. Като нагласи грижливо върха на ножа, той уби животното, само с един мощен удар нагоре.

Сега клечеше на дюната между двете жени и гласът му гъгнеше заради смачканите ноздри и кривата челюст.

— Мамо, сигурна ли си, че е същият човек?

— Синко, аз никога не забравям лица — отговори упорито Хана.

— Десет хиляди гулдена? — изхриптя Ян Олифант със смях. — Никой човек не струва толкова, жив или не.

— Толкова са — намеси се разгорещено Анете. — Наградата не е отменена. Говорих с гаджето си в крепостта. Каза, че ОИИК ще я плати. — Усмихна се алчно. — Ще я дадат за него, жив или мъртъв, стига да докажем, че именно той е Хенри Кортни.

— Защо не пратят войници на кораба, да го пипнат? — поинтересува се Ян Олифант.

— Ако те си го арестуват сами, да не мислиш, че ще ни дадат наградата? — попита го надменно Анете. — Трябва ние да го заловим.

— Може вече да е отплавал — предположи Ян.

— Не е! — твърдо отвърна Хана и поклати глава. — Не е, миличкия ми. Нито един английски кораб не е вдигал котва през последните три дни. Пристигна един, но никой не е отплавал. Погледни! — Тя посочи към залива. — Ето ги там.

Водата беше цяла в бели зайчета, а корабите, се кланяха и се полюшваха на котвените си въжета, а знамената и вимпелите им плющяха в многоцветна дъга. Хана ги знаеше всички по име. Плъзна поглед по тях, докато стигна двата английски съда, които лежаха така далече в залива, че не бе възможно да се различат знамената им.

— Това е „Серафим“, а оня, по-навътре към остров Робен, е „Йомен ъв Йорк“. — Тя произнесе имената с тежък акцент, а после заслони очи с ръка. — От „Серафим“ се отделя лодка. Може да ни излезе късметът и пиратчето ни да е в нея.

— Ще мине почти половин час, докато стигне брега. Имаме много време. — Ян Олифант се излегна на слънцето и предизвикателно почеса набъбналия си чатал. — Много ме сърби ей тука, Анете. Що не ме почешеш?

Тя захихика с притворно стеснение:

— Знаеш, че е противозаконно за нас, белите дами, да доим вас, черните копелдаци.