Линкълн се прицели по-добре — изстреля три куршума и индонезиецът пльосна по гръб в пълния с черна като кафе вода басейн. Екипът се скри зад дигата. Въздухът сякаш се надипли от оглушителната стрелба.

— Нямаме време! — извика Линда Рос, докато слагаше нов пълнител.

Хуан погледна надолу по склона. Щурмовата лодка вече заемаше позиция и картечницата на „Орегон“ щеше да я прикрие, но той не можеше да си позволи да бъде прикован. Най-старото правило във войната — че всеки план се проваля при първия контакт с врага — се оказваше вярно повече от всякога.

Кабрило се обади на хората в лодката по микрофона на гърлото си.

— Майк, чуваш ли ме? — Не получи отговор и отново извика. Лодката се движеше с петдесет възела и бученето на мотора явно правеше комуникацията невъзможна.

Изруга и се свърза с Марк.

— Мърфи, трябваш ни. Над нас има поне петдесетина бандити. Не можем да мръднем.

— Майк има проблеми с влекача — каза Мърфи. — Не ме бави повече.

— Прието — отвърна Кабрило и след кратка пауза добави: — Извинявай, Майк.

Последният от членовете на щурмовия екип прескочи планшира и Майк Троно отдалечи лодката от брега, маневрираше на заден ход.

Извади слушалката от ухото си, за да говори с Тори, докато лодката набираше скорост.

— Може ли да ви попитам нещо, госпожице?

— Само ако не ме наричаш „госпожице“ и ми говориш на „ти“.

— Съжалявам — усмихна се Троно. — Навик.

— Какво искаш да ме питаш?

— Можеш ли да управляваш лодка?

— Работя за „Лойдс“ в Лондон. Целият ми живот се върти около лодки и кораби. Имам лиценз за капитан на всякакви плавателни съдове до двадесет хиляди тона. Това включва и вашия „Орегон“, ако не го бяхте превърнали в нещо като от „Междузвездни войни“.

— А тази? — Той тропна с крак по палубата.

— Прилича на моторницата „Рива“, която взех под наем по време на последната си почивка в Испания. Защо питаш?

— Налага се да свършим една работа и ми трябваш на щурвала, докато с Пуласки се оправим.

— Да не е свързана с онова, дето го натоварихте?

— Заповеди на капитана. Мисли, че можем да спасим малко повече от шепа емигранти от този кошмар.

Тори се усмихна. Очите й блеснаха и лицето й поруменя, но не от вятъра.

— Защо ли не съм изненадана?

Вече се бяха скрили зад „Орегон“, но сега отново се отправиха към влекача. Единият траулер се отделяше от него, но другият бе здраво завързан за борда му. По палубата сновяха хора. Повечето бяха пирати, избиваха последните живи моряци.

Моментът беше критичен, но Мърфи ги пазеше с картечницата, така че се включиха в битката. На двадесет метра от кораба Майк си спомни, че е махнал слушалката си, пъхна я в ухото си, чу пронизителния писък на картечницата и увеличи тягата.

Пиратите на влекача вече ги обстрелваха. Куршумите на калашниците пробиха надуваемия пояс около борда и рикошираха в моторите, но като по чудо не засегнаха никого. Троно трескаво въртеше кормилото и крещеше на Марк Мърфи да им помогне.

Изведнъж земята между Кабрило и индонезийците експлодира, взривена от петстотин куршума с обеднен уран. Дебелият метър и двадесет насип се разхвърча и видяха скрилите се зад него стрелци. Онези, които не бяха покосени от залпа, бяха буквално разкъсани от летящи камъни.

Линкълн огледа за оцелели, макар да знаеше, че няма смисъл. Никой не можеше да остане жив след подобна атака.

— Чисто е.

— Елементът ни на изненада е разкрит, но ще се придържаме към плана — каза Хуан. — Слизаме долу и ще се опитаме да намерим Еди. Надявам се, че е спечелил доверието на китайците, защото ако ще ги спасяваме, ще ни е необходимо.

Тръгнаха надолу по склона.

Еди Зенг се криеше зад един камък и наблюдаваше как сражаващите се ще реагират на пристигането на „Орегон“. Както очакваше, руснаците не му обърнаха внимание и продължиха да се сражават умело и дисциплинирано. Успяха да убият значителен брой индонезийци, но те все още ги превъзхождаха по численост. От десетината, приковани в началото на засадата, четирима бяха мъртви, а трима ранени, но все още отбраняваха позицията си. Вълната от индонезийци продължаваше да обстрелва могилата, където се бяха укрепили руснаците. Крайният резултат от престрелката беше неизбежен и руснаците го знаеха, но вече не се сражаваха за живота си, а разбираха, че трябва да умрат с достойнство.