Гърлото на Хуан изведнъж пресъхна. Просто нямаше как да не довърши бирата. После каза:

— Разбрахме се.

Ако не друго, Еди Зенг не можеше да не се възхити на организираността на похитителите си. Вулканът, застрашително извисяващ се над брега на смъртта, както го наричаха китайските работници, продължаваше да тътне и да бълва пепел, която падаше в задушаваща черна виелица над откритата мина. Земетресения имаше почти всеки час, оловносивото море ревеше и бучеше. Надзирателите обаче не намаляваха ритъма на работата, въпреки че привеждаха в действие плановете си за евакуация. И последният ценен грам злато трябваше да бъде извлечен, преди да заминат. Надзирателите налагаха робите с палки и камшици, за да не спират да работят. Нощем заключените в изтеглените на брега кораби китайци трепереха от страх какво ги чака на сутринта.

Екипажът на влекача в залива беше изхвърлил баласта от огромния сух док, така че корабът в трюма му вече можеше да плава самостоятелно. Бурното море беше само една от причините за забавянето на евакуацията. Еди видя как един млад сикх спори с руснака Савич и предположи, че отказва да пожертва скъпия сух док, когато вулканът изригне. Разтоварването на кораба означаваше, че няма да оставят уличаващи доказателства, когато отплават.

Новият докаран кораб не беше голям — беше дълъг стотина метра, — но имаше елегантни очертания, класическа кърма с формата на чаша за шампанско и балкони на почти всички каюти. В най-хубавите си години сигурно бе запълвал пазарната ниша за най-богатите пътници, готови да платят всичко за шанса да посетят Галапагос или да поплуват из водите на Антарктика.

Днес обаче беше поредната развалина. Някога лъскавият му корпус беше изцапан с изпражненията на нещастниците, издържали мъчителното пътуване до Русия. Стотици китайски емигранти се струпаха на перилата, когато лайнерът се плъзна в залива. Двигателите му бяха свалени и беше изпразнен от баласта, така че се издигаше толкова високо над водата, че се виждаше антикорозионната боя под ватерлинията. Люлееше се застрашително.

За щастие идваше приливът и щеше да го приближи към брега. За нещастие — задаваше се буря. Ако не заседнеше на брега, преди тя да се разрази, корабът щеше да се обърне странично на вятъра и да се прекатури. А на борда нямаше спасителни лодки.

Еди погледна сухия док. Огромните врати на носа се затвориха и от изпускателните отвори на помпите бликнаха струи. След няколко часа водата от трюма щеше да бъде източена и корабът щеше да стане достатъчно лек, за да го теглят на буксир. Единият от двата влекача, които бяха докарали сухия док на север, чакаше на стотина метра от фабриката.

Самата фабрика се намираше върху довлечен до брега шлеп точно над линията на прилива. Под бдителния надзор на въоръжените пазачи работниците разчистваха отломките и камъните, изхвърлени от вълните на брега, за да може влекачът да издърпа шлепа в морето. Наоколо бяха наредени варели с машинно масло — щяха да го излеят на скалистия бряг, за да улеснят плъзгането на шлепа към водата. Паулус, южноафриканският надзирател, беше заповядал излишният живак да се изхвърли зад преработвателната фабрика и сега той се бе събрал на блестящи локви, които щяха да бъдат отнесени от вълните.

Китайците, определени за тази опасна работа, вече бяха изложени на смъртоносни дози живачни изпарения — повечето се движеха като живи трупове. Мозъците им бяха увредени и те трепереха и едва се държаха на крака. Бяха получили такива силни дози, че ако имаха деца, поне няколко поколения щяха да страдат от неописуеми увреждания.

Вглъбен в мислите си, Еди не осъзна, че работникът до него вече е напълнил пластмасовата му кофа с кална руда. Младият китаец се опита да привлече вниманието му, но пазачът пръв забеляза пропуска и удари Еди зад коляното с тежкия маркуч. Кракът на Зенг се огъна, но той не си позволи да падне. Знаеше, че не трябва да поглежда пазача: подобно предизвикателство би разгневило индонезиеца и нещата можеха да станат още по-лоши.

Зенг вдигна на рамо тежката двадесет и пет килограма кофа, като охлузи старите рани, които не заздравяваха, защото постоянно бяха мокри. Танг, съквартирантът му в каютата, беше разпределил времето си така, че да тръгнат надолу по склона заедно. От хората, натъпкани в каютата в деня, когато Еди беше пристигнал, само той и Танг все още бяха живи.

— Мисля, че ще заминат днес — прошепна Танг почти без да движи устни. Главата му беше наведена, погледът му бе прикован в коварната хлъзгава земя.

— Имаш право, приятелю. Скоро ще изпразнят сухия док и ще изтеглят шлепа с фабриката от брега. Не забеляза ли, че й риболовните кораби ги няма?

— Как да не съм? — малко разпалено отговори Танг.

— Единственото по-лошо нещо от смлени люспи е тридневни смлени люспи. — Заобиколиха едно особено опасно място. — Виждам и какво става около кораба, където спят пазачите.

От няколко дни един малък танкер правеше курсове между кораба на пазачите и влекача, с който щяха да изтеглят фабриката. Районът там беше забранен за китайците, но откакто прехвърлянето беше започнало, броят на пазачите бе удвоен. Повечето бяха индонезийци, но имаше и неколцина навъсени бели, които докладваха директно на Савич. Според Еди бяха бивши служители на специалните сили, елитните руски Спецназ. Гледаха с подозрение дори индонезийските пазачи.

Не беше нужно да е гениален, за да разбере, че товарят златото. Според него вече бяха натоварили стотина тона в двата контейнера, прикрепени на палубата на влекача.

— Какво ще стане с нас? — попита Танг.

— Паулус каза на Антон Савич, че ще ни оставят.

— Значи ще умрем на този пуст бряг независимо дали те са тук, или не.

От тъгата в думите му Еди разбра, че младият мъж е стигнал до емоционалния и психическия си предел на издръжливост. Като във всяка друга ситуация на оцеляване, запазването на позитивно отношение беше наполовина спечелената битка да останеш жив. Предишната седмица Еди беше видял хора да издържат на невероятни изпитания, защото не бяха позволили отчаянието да проникне в душите им, докато други умряха само за няколко дни, сякаш искаха смъртта да дойде по-бързо. Еди знаеше, че ако изгуби надежда, Танг няма да изкара и един ден повече.