— Скучно ми е, шефе. Освен няколко изкълчени глезена от месеци никаква работа.

Кабрило се усмихна.

— Това не е ли идеалното за един лекар?

— За пациентите да, но за лекаря е ужасна скука.

— Стига, Джулия. До няколко дни, най-много седмица, ще си навлечем предостатъчно неприятности.

Хуан скоро щеше да съжалява за думите си. Само след деветдесет и шест часа доктор Джулия Хъксли щеше да има наистина предостатъчно работа.

— Влез — извика Кабрило в отговор на силното почукване на вратата на каютата.

„Орегон“ се намираше на безопасно разстояние от опустошената военна база, но не и от севернокорейските изтребители. Според засечените комуникации обаче изглеждаше малко вероятно някой от тях да ги пресрещне, преди корабът да излезе от обсега им. Хуан си беше позволил да седи един час в месинговата вана с джакузи в банята и сега привършваше с обличането. Не обичаше формалностите на борда на кораба и си беше сложил памучни панталони и разкопчана на врата риза.

За разлика от маскировката на полковник Хурани и въпреки испанското му име и произход, очите му бяха сини, а щръкналата му коса беше светлоруса. Чертите му бяха по-скоро английски, отколкото латиноамерикански. Имаше аристократичен нос и уста, вечно усмихната на някаква шега, която знаеше само той. Кабрило притежаваше и твърдост, придобита през годините на сблъсъци с опасността. Прикриваше я умело, но хората, които го виждаха за пръв път, съзираха нещо едва доловимо, което незабавно внушаваше уважение.

Линда Рос, новоназначеният вицепрезидент по операциите на Корпорацията, отвори вратата. Притискаше до гърдите си голям тефтер. Тя също беше ветеран от флота и бе работила като военен разузнавач на борда на крайцер, а след това в Пентагона. Беше слаба, стройна и атлетична, държеше се вежливо, говореше тихо и имаше остър като бръснач ум. Когато Ричард Труит, предишният вицепрезидент на Корпорацията, неочаквано подаде оставка след аферата „Свещеният камък“, Кабрило и Ханли решиха, че тя е единствената, която може да го замести.

Линда застана на прага да изчака, защото видя, че Хуан тъкмо намества изкуствения си десен крак, спуска крачола на панталона си и обува италиански мокасини. Тя знаеше за протезата му, но винаги се стъписваше, като я видеше. Кабрило обаче не изглеждаше притеснен, че кракът му под коляното липсва.

Той заговори, без да вдига глава:

— Единият кореец на „Звездата на Азия“ блъсна крака ми в перилата и пластмасата се напука. Остана много изненадан, когато продължих да се бия въпреки счупения си пищял, както си мислеше.

— Току-що потвърди севернокорейската пропаганда.

— В смисъл?

— Че ние, американците, сме само роботи на нашето империалистическо правителство.

Двамата се разсмяха.

— Е, какво става тук, откакто заминахме за Афганистан? — попита той.

— Спомняш ли си Хироши Кацуи?

Кабрило се замисли за миг.

— Хиро? Господи, не съм се сещал за него, откакто завършихме Калифорнийския университет. Баща му беше първият милиардер, с когото се запознах. Голям корабен магнат. Хиро беше единственият в университета с ламборгини. Но признавам, че богатството не заслепи съзнанието му. Той беше абсолютен реалист и безразсъдно щедър.

— Кацуи се обърна към нас по някои въпроси като представител на консорциум на собственици на кораби в тези води. От десетина месеца Японско и Южнокитайско море гъмжат от пирати.

— Този проблем обикновено е ограничен в крайбрежните води и пролива Малака — прекъсна я Хуан.

— Там местни жители с малки лодки нападат яхти или се качват на товарни кораби и бягат с всичко, което могат да отнесат — съгласи се Линда. — Това бандитство струва един милиард долара годишно и непрекъснато се увеличава. Но в Малайзия и Индонезия има само разбойници, които обират възрастни жени в тъмни улички, в сравнение със случващото се на север.

Кабрило отиде до бюрото си отвори една инкрустирана кутия. Извади кубинска пура от тънки тютюневи листа и я запали със запалка „Дънхил“ от злато и оникс.

— Съобщението на твоя приятел Хиро прозвуча по-скоро като лошите стари времена, когато мафията отвличаше камиони от летище „Кенеди“. Пиратите са добре въоръжени и обучени и силно мотивирани. Освен това са адски жестоки. Четири кораба са изчезнали. Няма следа от екипажите. Последният е танкерът „Тоя Мару“, собственост на приятеля ти. Няколко други са нападнати със значителна — бих добавила — излишна загуба на живот, тъй като няма доказателства някой от екипажа да е оказал съпротива.