Кабрило се промъкна над акумулаторите и се плъзна на мястото на помощник-лоцмана вдясно от Еди. Черната коса на Еди беше провиснала, защото отдавна не беше мита, и слабото му лице беше брадясало. Емоционалното и физическото напрежение през изминалите две седмици беше замъглило обикновено ясните му очи.

— Здравей, шефе — ухили се той. Нищо не можеше да отслаби чара и сговорчивостта му. — Добре дошъл на борда.

— Благодаря — отвърна Хуан. Подводницата вече се беше спуснала на десет метра. — Часовникът тиктака, така че дай да се измъкваме от пристанището и увеличи скоростта. Имаме четиринадесет минути.

Моторите на „Дискавъри“ засилиха оборотите и витлото разпени водата. Не можеха да направят нищо с шума. Просто трябваше да се отдалечат колкото е възможно повече от „Звездата на Азия“.

Кабрило наблюдаваше сонара. Само минута, след като започнаха да се отдалечават от обречения кораб, уредът засече обект.

— Мърфи надига грозната си глава.

— Какво видя? — Ханли се наведе над рамото му.

Компютърът анализира акустичния сигнал и Кабрило прочете мрачните факти.

— Патрулен катер клас „Синпо“. Дванадесет души екипаж. Въоръжени с две 37-милиметрови картечници и установки за дълбочинни бомби. Максималната скорост е четиридесет възела и вече достига двадесет и идва към нас.

— Това е рутинна обиколка — каза Еди. — Правят го, откакто влязох в пристанището. На всеки два часа патрулен катер обикаля доковете. Мисля, че търсят моряци, които се опитват да напуснат кораба.

— Ако поддържат този курс, ще минат точно над нас.

— Тези катери имат ли сонар? — попита Макс.

Кабрило отново провери в компютъра.

— Не пише.

— Какво да направя? — Гласът на Еди бе спокоен и професионален. — Да продължа да бягам или да се спусна на дъното и да ги оставя да минат?

Хуан си погледна часовника. Бяха изминали малко повече от четвърт миля. Намираха се твърде близо.

— Продължавай. Ако ни чуят или видят дирята ни, ще трябва да намалят и да обърнат, за да се опитат да ни намерят. Нуждаем се само от пет минути.

След миг четиримата в подводницата чуха боботене: катерът пореше вълните. Звукът гневно се усили, катерът се приближаваше. Мина над тях и се отдалечи. Те чакаха, затаили дъх, сякаш безкрайно. Кабрило не откъсваше очи от екрана на сонара.

— Обръщат — отбеляза след секунда. — Връщат се да погледнат още веднъж. Хали, провери дали предават нещо по радиостанцията.

Казим оглавяваше комуникационното отделение на „Орегон“ и боравеше с радиопредавателите умело като пианист.

Комуникационният център на „Орегон“ беше модерен и сканираше и записваше хиляда честоти в секунда. Имаше и езикова програма, която превеждаше така, че операторът да може да поддържа разговор почти в реално време и да заблуди повечето слушатели. Електрониката на „Дискавъри“ обаче беше недостатъчна и щяха да извадят късмет, ако засекат някоя емисия, а тъй като не знаеха корейски, нямаше да разберат дали патрулният катер иска разрешение да хвърли дълбочинни бомби, или коментира времето.

— Не стигам доникъде — обади се Казим след минута.

Севернокорейският патрулен катер отново мина над подводницата. След малко чуха, че се връща пак.

— Движат се редом с нас — каза Еди.

Мощният сонар засече два плисъка, твърде тихи, за да са дълбочинни бомби. Хуан веднага разбра какво ще се случи.

— Дръжте се!

Гранатите бяха имитация на съветските РГД–5 и въпреки че съдържаха само стотина грама силен експлозив, водата усилваше взривната им мощ. Избухнаха почти едновременно на няколко метра зад „Дискавъри“. Подводницата се разтресе и подскочи и Хали Казим падна върху наредените акумулатори. Мътното дъно изведнъж се появи пред големия полиакрилен екран и Еди се помъчи да издигне носа. Ушите им кънтяха и никой не чу кога пуснаха във водата вторите две гранати. Те избухнаха над подводницата и я блъснаха в тинята точно когато Еди успя да я уравновеси. Около „Дискавъри“ се вдигнаха талази утайка и намалиха видимостта до нула. От скъсаните кабели се пръснаха искри и ги заслепиха.

Еди бързо намали тягата, за да даде възможност на Макс да оправи връзката. Инженерът стисна миниатюрно фенерче между зъбите си и почна работа веднага, но явно не можеше да отстрани повредата бързо. През илюминаторите се видяха проблясъци на електричество, зловещо сияние от дълбините.

— Засякоха ни — каза Хали. — И сега предават нещо. Съобщението е кратко, но мисля, че играта свърши.

— Какво става, Макс? — попита Кабрило спокойно, сякаш се интересуваше кога ще е готово кафето.