Когато напълниха кофите и се повлякоха надолу към коритата, от търбуха на сухия док вече бавно излизаше покрит с ръжда кораб. Работници изхвърляха големи вързопи от палубата му.

— Трупове — каза Танг. — Това ме принудиха да правя. Трябваше да изхвърлим труповете на онези, които не оцеляха от пътуването.

— Колко бяха?

— Стотина, може би и повече. Изхвърлих телата на двама мои братовчеди и на най-добрия си приятел.

Танг не забави крачка, но Еди разбра, че силите го напускат.

— И сега ще изтеглят кораба на брега и ще го използват за настаняване на още работници, така ли?

— Първо ще натрупат камъни около него и ще го скрият под мрежи, за да не се вижда от въздуха.

— А от морето? Мината е обърната към водата.

Танг поклати глава.

— Освен двата риболовни кораба не съм виждал други, откакто съм пристигнал. Мисля, че сме твърде далеч от корабните пътища.

Тъкмо стигнаха до коритата и Еди изведнъж падна по гръб, сякаш дръпнаха килим под краката му. Стъписан, той се огледа и видя, че стотици други работници също са паднали. И тогава усети, че земята се тресе.

Трусът утихна, но плътният тътен продължи да отеква като далечен гръм.

Зенг стана и заизбърсва калта от дрипавите си дрехи. Вниманието на всички беше насочено към най-високия планински връх. От него изригваше пара и черна пепел и скоро щеше да закрие слънцето.

Вратата на фабриката се отвори и отвътре изскочи мъж, слагаше си противогаз, докато бягаше. Беше първият бял, когото Еди виждаше в мината.

— Това я Ян Паулус — прошепна Танг. — Шефът.

Ян Паулус беше едър и як, с широки рамене, загоряло от слънцето лице и големи като наковални ръце. Спря на няколко крачки от Еди и Танг и се втренчи в изригващия високо над залива вулкан. После извади сателитен телефон от калъф, закачен на колана му, издърпа антената, изчака, за да се увери, че има сигнал, и набра някакъв номер.

— Антон, обажда се Паулус — каза на английски и се заслуша. — Не съм изненадан, че си го усетил в Петропавловск. Адски ни разтърси. Беше най-силното досега, но не затова те търся. Вулканът над обекта се активизира. Последва кратко мълчание. — Защото десетина пъти говорихме за тази вероятност и виждам проклет огромен облак и пара, затова знам. Ако вулканът наистина изригне, свършено е с нас.

Сякаш за да наблегне на думите му, земята отново се разтресе от лек вторичен трус.

— И този ли усети, Савич? — иронично попита Паулус и пак се заслуша за миг. — Уверенията ти не означават нищо. Моят задник се пържи, докато ти си киснеш в хотелска сауна на триста километра оттук. — Огледа се и отново се заслуша.

Еди побърза да изсипе кофата си в коритото, въпреки че в нея не беше останало почти нищо. Надяваше се, че шефът на мината не е забелязал, че подслушва.

— Да, „Соури“ току-що пристигна. Разтоварват най-новата група китайци в поредното ръждясало корито на Шиер Сингх. Щом приключат, ще натоваря първата пратка, както се уговорихме миналата седмица.

И намръщено погледна Еди. Той нямаше друг избор, освен да тръгне, но продължи да слуша, доколкото можеше.

— Току-що завършихме поредното извличане с живак, така че моментът е подходящ да помислим поне да преместим преработващия завод по-нататък по брега, докато не разберем какво ще стане с вулкана. Ти имаш достатъчно влияние да попречиш на твоите руснаци да не изпращат учени тук да го наблюдават, но не можеш да предотвратиш изригването, нали така. Защо не се качиш на хеликоптера и не дойдеш да видиш? А през това време аз ще кроя планове как да се измъкна оттук. — Паулус повиши тон, сякаш връзката бе отслабнала. — Какво? На кого му пука за тях? Можем да евакуираме пазачите със „Соури“. Сингх ще ни осигури още кораби, а всяка година един милион китайци искат да напуснат страната си. Можем да заменим повечето от тях… Какво от това, че ще загубим един-два месеца? Вече имаме достатъчно суровина за секачите на монети… Добре, като се видим, ще се разберем.

Танг вече се беше отдалечил и се катереше по хълма с отпуснатата походка на стадно животно. Еди не си направи труда да го настигне. Гледаше уголемяващия се облак пепел в небето и мислеше за онова, което беше чул. Паулус искаше да евакуира хората си, но явно му трябваше разрешение от човек на име Антон, който имаше такова голямо влияние, че можеше да попречи на руските вулканолози да посетят района. Беше казал, че моментът е подходящ. Сухият док беше тук, мощните влекачи бяха готови да потеглят, изглежда, беше натрупан голям запас от злато, определен да бъде насечен на монети. Рудопреработвателният завод, безспорно най-важното и скъпо оборудване, можеше да бъде преместен на безопасно място. Използваните за спални помещения изтеглени на брега кораби струваха само цената си в отпадъци, а тези хора имаха връзка да се сдобият с още. Оставаха само работниците, но както беше казал Паулус, всяка година един милион китайци нелегално напускаха страната и замяната на робския труд не беше проблем.

Еди разбра извратената им логика. Единственото ценно нещо, което щяха да изгубят, беше времето.

Последва още един трус. Еди знаеше, че има реална опасност вулканът да изригне, и си представи катастрофална експлозия като онази, изравнила със земята неколкостотин квадратни мили около връх Сейнт Хелън в Съединените щати. Нямаше начин някой да избяга от такъв взрив. През последните няколко дни Зенг се беше примирил, че ще трябва да работи седмици или дори месеци, докато Хуан го намери, и не се съмняваше, че все някога ще го спасят. Корпорацията не изоставяше хората си.