Но също като Паулус и Савич, единственото, с което Еди Зенг вече не разполагаше, беше времето.

Мисълта се появи в съзнанието на Кабрило неочаквано. „От всички машинни отделения във всички кораби по света тя трябваше да влезе точно в това, където съм аз“.

Невидимият стрелец отмести оръжието от тила му и в същия миг Хуан угаси компютъра и фенерчето си и прошепна:

— Носиш ли прибор за нощно виждане?

— Да.

— Води тогава. — Кабрило хвана ръката й. Беше тънка и изящна, усети го дори през кожената ръкавица.

Светлините на фенерчетата на приближаващите се мъже му позволяваха да вижда достатъчно, за да не си удари главата в гората от тръби, но не можеше да определи дали вървят в правилната посока. Трябваше да се довери на човека, който преди минута беше опрял пистолет в главата му.

Беше на кораба от четиридесет минути, така че присъствието му едва ли беше забелязано. Което означаваше, че тъкмо спътничката му е привлякла пазачите. Разумното беше да скочи през борда и да заплува към „Орегон“. Така обаче много въпроси щяха да останат без отговор. В момента и двамата бяха в еднакво положение.

Стигнаха до люк, водещ към помещението с контролните уреди. Щом прекрачиха прага и завиха по коридора, Кабрило престана да чува преследвачите.

— Е, коя си ти? — попита тихо той, докато безшумно вървяха към носа. — От МИ–6? Или от Кралския военноморски флот?

— Не — отвърна Виктория Болинджър. — Аз съм детектив на „Лойдс“, отдел „Измами“.

Ако „Лойдс“ понасяха загуби в застраховането заради пиратите в Японско море, беше логично да изпратят човек да разследва и това обясняваше присъствието й на злочестия „Авалон“. По всяка вероятност там бе имало цял екип, който да отблъсква пиратите и да намери отговора на въпроса кой организира атаките. За съжаление бяха подценили изобретателността на пиратите и в резултат единственият оцелял беше Тори.

— Ами ти? — попита тя. — Ще продължаваш ли да твърдиш, че си капитан на товарен кораб с уред за откриване на риба, няколко акваланга и способността да бъдеш на точното място в подходящия момент?

— Ще говорим за това, след като се измъкнем оттук. — Тонът на Кабрило беше рязък. Не беше доволен от присъствието й, нито от значението на онова, което беше открил, преди тя да се появи. По-късно щеше да има време за обвинения. Първо трябваше да се доберат до „Орегон“.

Той рискува и включи фенерчето, но намали силата на лъча до светлината на гаснеща свещ. Тори свали прибора за нощно виждане от главата си и го сложи в чантата на рамото си, после прибра черните си коси под плетената си шапка. Хуан я погледна в очите — спокойни и решителни, без следа от страх. Нямаше представа каква подготовка е получила, но начинът, по който се беше справила с изпитанието си на потопения „Авалон“, и спокойствието й в момента говореха, че е готова на всичко.

Коридорът свърши със стълба към люк над главите им.

— Е, капитане, предполагам, че имаш план?

— Първоначалният ми план не включваше да попадна на теб и главорезите, които очевидно са те проследили. Искам да се промъкнем покрай тях, без да стреляме, а за после съм скрил един ребридер „Драгер“. Можеш ли да плуваш? — Тори отривисто кимна. — Е, значи ще плуваме до „Орегон“.

— Няма да тръгна оттук, докато не разбера какъв е този кораб.

Хуан видя упорито вдигнатата й брадичка и разбра, че говори сериозно.

— Намираме се на кораб, който не би трябвало да е тук. Казва се „Тоя Мару“. Отвлечен е, докато пиратите са атакували „Авалон“. Големият кораб, който си спомняш, че си видяла, е плаващ сух док, казва се „Маус“. Скрили са „Тоя Мару“ в него и са го докарали тук, бих добавил, под почти непрекъснатото наблюдение на моите хора.

— Защо не би трябвало да е тук?

— Защото до пристигането на „Маус“ остават два дни.

На красивото й лице се изписа озадачение.

— Не разбирам.

Кабрило започна да се изнервя. Трябваше да се измъкват, а Тори само задаваше въпроси. Истината обаче беше, че се ядосваше повече на себе си, отколкото на нея. Като всички останали, и той не беше очаквал, че пиратите са толкова хитри.

— През цялото време са знаели, че ги следим, и са изчаквали възможност да разтоварят „Мару“, който е дошъл, когато се наложи да отклоня „Орегон“ за един ден близо до Тайван. Качили са на кораба екипаж и са плавали дотук самостоятелно, а моите хора са следили пълния с баласт сух док. Като гледам колко неща са разглобили и отнесли, бих казал, че корабът е в хангара поне от няколко дни. — Той я докосна по ръката. — Ще ти разкажа всичко, но по-късно. Сега трябва да изчезваме.