— Сингх!

— Ранен съм — отвърна сикхът. — О, хвала на Аллаха, ще умра.

— Протегни проклетите си ръце през прозореца или ще хвърля граната.

— Не мога да помръдна. Улучихте ме в краката.

Кабрило и Линкълн се спогледаха. Бяха убедени, че не могат да му имат доверие, но нямаха избор. Хуан отвори вратата, а Линкълн насочи карабината си към вътрешността. Лампите светнаха. Легналият на пода Сингх стреля с картечния си пистолет. Куршумите се отплеснаха от бронираната врата и това спаси живота на Линкълн. Бившият „тюлен“ направи онова, на което го бяха научили хилядите часове тренировки: докато се хвърляше встрани, изстреля два куршума в лицето на сикха — единия под окото, а другия в гърлото. Тюрбанът на Сингх се размота като атакуваща змия и тилът му се пръсна в разцъфващ цвят от кръв и мозък.

— По дяволите — изруга Линкълн. — Съжалявам, Хуан. Беше просто…

— Инстинкт — довърши Кабрило и надникна в колата. — Нямаше избор. И аз бих направил същото.

Тори се промъкна между тях и се вмъкна в мерцедеса. Без да обръща внимание на кръвта, претърси трупа на Шиер Сингх и извади кожения му портфейл, след това измъкна изпод седалката куфарче, огледа се да провери дали не е пропуснала нещо и се измъкна навън.

— Задънена улица, а, момчета? — Избърса ръце в панталона си и посочи пътя зад бръмчащия хеликоптер. — Хората на Сингх скоро ще тръгнат да търсят шефа си. Както се казва, дискретността е другото име на храбростта, така че предлагам да се махаме оттук.

Тръгнаха към хеликоптера. Джордж Адамс увеличи тягата, подготвяйки се за излитане, и въздухът се изпълни със ситни песъчинки, което ги принуди да се наведат. Хуан потупа Тори по рамото, посочи с палец мерцедеса зад тях и каза:

— Само следовател за „Лойдс“, а?

Тя интуитивно разбра какво има предвид и се усмихна доволно.

— Е, преди това служех в правителството на Нейно величество.

— И какво правеше?

Тори потупа кобура и отвърна:

— Отстранявах проблеми.

Хуан Кабрило се беше прегърбил на командирския стол във фалшивия мостик на „Орегон“. Въпреки че кожата беше окъсана, та столът да изглежда стар като останалата част на товарния кораб, Хуан го беше преправил по поръчка и сега той беше може би най-удобният стол на борда. Всеки дежурен трябваше да използва главната работна станция в оперативния център, но този стол беше запазен само за Кабрило.

Слънцето залязваше зад левия борд. Феерията от цветове и светлина беше още по-зрелищна на фона на завесата от вулканична пепел, изригваща от върховете далеч на север.

Дневната горещина се беше запазила на мостика. Металните части пареха, а коланът на късите панталони на Хуан беше мокър от пот. Той беше съблякъл ризата си и носеше гуменки. „Орегон“ се движеше с бясна скорост и с отварянето на някоя врата в мостика би нахлул истински ураган, затова помещението бе затворено и беше горещо и задушно.

Вместо да рискуват да минат през Източнокитайско и Японско море, където трафикът на кораби беше натоварен като уличното движение в Лос Анджелис в най-оживения час, Кабрило беше решил да поемат на изток, така че минаха край най-северната точка на Филипинските острови и поеха покрай тихоокеанското крайбрежие на Япония. Тук корабоплавателните маршрути бяха по-малко и не трябваше да се тревожи, че други плавателни съдове ще докладват за кораб, движещ се със скорост над петдесет възела. Радарът беше включен, тъй като го интересуваше визуалната информация. След още няколко часа щяха да пресекат линиите за Токио и движението щеше да намалее още, така че нямаше да е необходимо да маневрират около фериботи с автомобили, контейнеровози и десетки други плавателни съдове, кръстосващи Тихия океан.

При заминаването си бяха загубили по-малко от половин час, но загубата на време беше единственото, което Хуан не можеше да си позволи. До Еди оставаха още два дни път, а оскъдните репортажи на руските вулканолози в Петропавловск бяха обезпокоителни. Полуостровът се разтърсваше от почти непрестанни трусове, три вулкана от планинската верига бълваха пепел и отровни газове. Засега нямаше съобщения за смъртни случаи, но повечето селища в Камчатка бяха толкова отдалечени, че можеше да минат седмици, докато новината се разчуе.

Единствената светлина в тунела, ако можеше да се нарече така, беше, че предавателят на Еди продължаваше да излъчва сигнал и Хали го получаваше чрез чадъра от сателити. Дори с това обаче имаше проблем. Според сателитната информация Зенг беше на брега в сянката на единия от изригващите вулкани. Кабрило можеше да попита доктор Хъксли колко дълго ще издържат батериите на предавателя, след като Еди умре, но вече знаеше отговора. Зенг можеше да е починал преди седмица и никой от „Орегон“ нямаше да разбере.

— Какво си се замислил?

Хуан рязко завъртя стола си и чак след това позна гласа. Намръщи се, че го безпокоят.

— Извинявай — каза Тори. — Не исках да те стресна.

— Няма нищо. — Той отново се втренчи в хоризонта, сякаш като го наблюдаваше, щеше да го доведе по-близо.

— Мисля, че това ще ти хареса. — Тя му показа бутилка бира „Сан Мигел“ — единствената, която Кабрило смяташе, че заслужава да бъде изнасяна в чужбина.

Виктория носеше бяла ленена пола, зелена памучна блуза и ниски обувки. Черните й коси бяха прибрани назад и разкриваха изящната извивка на високите й скули. Изкусно сложеният грим подчертаваше поразителните й сини очи и сочните й устни. Хуан я гледаше с неприкрит интерес и усещаше, че и нейното внимание е съсредоточено върху него. Тори огледа широките му рамене, яките мускули и стегнатия му корем, но когато погледът й се плъзна по-надолу, към изкуствения му крак, бързо отмести очи.