— Нямам представа.

— Ами ако не той контролира този аспект на престъпната си дейност?

Кабрило се наведе напред. Усети, че Тори може да е открила нещо.

— Антон Савич?

— Макс каза, че това име се е появило по време на вашето разследване, но признавам, че не съм го чувала по време на моето.

— Научихме само, че е бил функционер в съветската Агенция за природни ресурси и след разпадането на СССР работи за руския й наследник. Не знаем по какъв начин може да е свързан с контрабандист като Шиер Сингх.

— В Камчатка има ли природни богатства? Може би е попаднал на нещо още навремето? Скъпоценни камъни или ценни метали?

— Марк Мърфи провери цял куп бази данни, но не откри нищо, поне в значителни количества.

Очите й блеснаха.

— Ами ако не е съобщил за находката си? И докато е работил за Съветския съюз, на бюрото му е попаднал доклад за големи залежи и той просто го е скрил?

Хуан кимна.

— Възможно е. Всъщност мислим, че там използват евтина китайска работна ръка. Може би кара емигрантите да работят в някаква мина. — И в същия миг го осени прозрение и той извади мобилния си телефон.

Марк Мърфи отговори на третото позвъняване.

— Хуан съм. Къде си?

— В Работилницата за вълшебства. Оправям си скейтборда — отвърна специалистът по оръжията.

— Сядай на компютъра и ми кажи дали живакът се използва в някаква минна техника.

Марк беше свикнал да изпълнява странните му желания, така че отговори, че ще се заеме веднага; и прекъсна връзката.

— Какво беше това за живака? — попита Тори.

— Джулия откри отравяния с живак, докато правеше аутопсия на пиратите, които се опитаха да нападнат кораба ми.

— Мислиш, че са получили отравянето в Камчатка?

Кабрило кимна.

— Китайците в контейнера не бяха отровени, само моряците. Ако са ходили често там да карат работници или да сменят пазачите, възможно е това да е източникът.

Двамата се умълчаха. След две минути мобилният телефон на Хуан иззвъня.

— Какво откри? — направо попита той.

— Живакът е единственият елемент, който си взаимодейства със златото — отвърна Марк. — Използва се за отделяне на необработеното злато от рудата. Тази практика е забранена в много страни поради опасността за околната среда и здравето на хората, но все още се прилага в Южна Америка.

— Злато — каза Кабрило на Виктория, после добави: — Благодаря, Мърфи. Може да продължиш работата си върху скейтборда.

— Значи Антон Савич използва робския труд на китайските работници, осигурени от Шиер Сингх, за да добива злато на полуостров Камчатка, по всяка вероятност под носа на руското правителство — каза Тори.

— Да, това май обобщава всичко — съгласи се Хуан и отпи голяма глътка бира.

— Тогава загадката е решена. Знаем кой, как и защо.

— Така изглежда.

Нещо в тона му я накара да застане нащрек.

— Какво има?

— Ами сега, след като Шиер Сингх, така да се каже, е извън пиратския бизнес, твоето разследване приключи. Не знам какво ще намерим, когато стигнем там, но ако може да се съди по срещите ни със Сингх и бандата му, ще се лее кръв.

— Е, и? — попита тя. Подозираше какво ще й каже.

— Не е необходимо да идваш с нас. Ще загубим само час и нещо да те закараме с хеликоптера, докато минаваме покрай северния край на Япония и навлизаме в Охотско море.

Тори се ядоса. Стана, сложи ръце на облегалките на стола му и се наведе към лицето му.

— Отдадох цели шест месеца на това разследване. Посветих му живота си. Непрекъснато мислех за него. Трябваше да се преборя с Кралското географско дружество, за да ни позволят да се включим в експедицията им, но не можах да направя нищо, когато пиратите ни нападнаха. Имах приятели на „Авалон“… онези чудовища ги убиха. Така че дори за секунда не си помисляй, че няма да видя тази история до горчивия й край, господин председателю на проклетата ти Корпорация.

Гледаха се в очите няколко секунди, без нито единият да трепне. Кабрило знаеше, че Тори е силна и интелигентна, но сега видя, че е и страстна. Ако можеше да забрави, че го привлича, веднага щеше да й предложи да работи за Корпорацията.

— Просто искам да знаеш, че не мога да гарантирам безопасността ти — тихо каза той.

Виктория долови промяната в тона му и гневът й се смени с нежност. Устните им бяха съвсем близо, но и за двамата разстоянието беше непреодолимо.

— Не искам безопасност. Искам да съм там, когато всичко това свърши. До теб. — И с нежелание се изправи.