Мина почти цял час, докато отливът освободи „Добра надежда“ и им позволи да тръгнат към сушата, която те съзираха смътно през булото на падащите снежинки.

Няколко души, сгушени на един крайбрежен хълм, наблюдаваха подозрително движенията на новодошлите.

— Биха могли да се приближат и да ни помогнат малко — забеляза Дик.

— Щом те не идват към нас, ние да тръгнем към тях — каза Хексли. — Колкото по-скоро се доберем до хубав огън и суха постеля, толкова по-добре за клетия милорд.

Не бяха направили и няколко стъпки към хълма, когато непознатите скочиха едновременно и градушка от добре насочени стрели обсипа корабокрушенците.

— Назад! Назад! — извика негова светлост. — Бъдете благоразумни, за бога! Не им отговаряйте!

— Да — извика Грийншив, като издърпваше една стрела от кожената си ризница, — ние не можем да се бием, каквито сме измокрени, премръзнали и пребити като кучета от умора; но кажете ми, в името на нашата, скъпа стара Англия, защо обстрелват толкова жестоко нещастните си земляци?

— Защото ни взеха за френски пирати — отговори лорд Фоксхем. — В тия смътни и безславни дни ние не можем да опазим собствените си брегове; някогашните ни врагове, които разгромявахме едно време и по море, и на суша, слизат сега у нас, когато пожелаят, да грабят, да убиват и да палят. Жалко и позорно за нещастната ни страна!

Хората на хълма наблюдаваха внимателно как корабокрушенците се изкачват по брега и навлизат между безлюдните дюни; дори ги проследиха около миля, готови да изсипят по даден знак нов залп стрели по уморените и отпаднали бегълци; едва когато Дик изведе хората си на широкия друм и ги построи в боен ред, бдителните стражи на английското крайбрежие изчезваха безшумно зад снежната завеса. Постигнали бяха това, което желаеха: запазиха домовете, стопанствата, семействата и добитъка си; ни един от тях, след като спаси личния си имот, не искаше и да знае дали французите ще осеят с огън и кръв останалите области на английското кралство.

Дик излезе на широкия друм недалеко от Холиууд, на деветдесет мили от Шорби на Тил; тук, след като се увериха, че никой вече не ги преследва, двата отряда се разделиха. Хората на лорд Фоксхем отнесоха ранения си другар към големия манастир; когато те се изнизаха и изчезнаха зад плътната завеса на падащия сняг, Дик остана сам с дванадесетина скитници — последните останки от неговия доброволчески отряд.

Някои бяха ранени, а всички бяха разгневени от неуспеха и дългите патила; и при все че не можеха да сторят нищо, защото бяха премръзнали и прегладнели, те роптаеха и поглеждаха сърдито водачите си. Дик им раздаде всичките си пари, без да остави нещо за себе си; благодари им за проявената смелост, при все че би предпочел да ги наругае за страхливостта им: и като смекчи по тоя начин последиците от продължителните си несполуки, ги изпрати на групи или поединично към „Козела и гайдата“ в Шорби.

Повлиян от това, което видя на борда на „Добра надежда“, той си избра за спътник само Лоулес. Снегът продължаваше да пада непрестанно като плътен ослепителен облак; вятърът бе поутихнал и дори съвсем спря; целият свят изглеждаше загърнат и скрит от този безшумен валеж. Имаше голяма опасност да загубят пътя и да загинат в преспите, затова Лоулес вървеше пред другаря си с наведена глава като куче, което души следа, и оглеждаше внимателно всяко дърво, за да открие пътя, сякаш насочваше кораб в бурно море.

След като повървяха около миля през гората, те излязоха до малка горичка от високи, изкривени дъбове, гдето се срещаха няколко пътя. Човек можеше да разпознае това място, при все че от снега не се виждаше надалеч, и Лоулес явно се зарадва, като го видя.

— Сега, мастър Ричард — каза той, — ако не ви е неприятно да гостувате на човек, който не е нито дворянин, нито добър християнин, мога да ви предложа чашка вино и хубав огън, за да си постоплите кокалите.

— Води ме, Уил — отговори Дик. — За чашка вино и хубав огън съм готов да отида, където поискаш!

Лоулес сви встрани и тръгна решително под оголените клони на горичката; не след дълго стигна до стръмна пещера или бърлога, почти на една четвърт затрупана със сняг. Пред входа растеше грамаден бук с полуоголени корени; тук старият беглец си проправи път между храстите и изчезна под земята.

Силен ураган бе почти изкоренил някога бука, изтръгвайки и част от торфа под него; тук именно старият Лоулес бе изкопал своето горско скривалище. Корените му служеха за подпори, торфът около тях — за покрив, а за под и стени — майката земя. Почернялото огнище в единия ъгъл и обкованият с железа голям дъбов сандък в другия показваха от пръв поглед, че — колкото и да е първобитно — това скривалище е човешко жилище, а не леговище на див звяр.