При все че снегът бе затрупал входа и посипал пода на тази подземна пещера, вътре беше много по-топло, отколкото навън; а когато Лоулес запали искра и сухите съчки пламнаха и запращяха в огнището, тази дупка заприлича на истински дом.

Лоулес въздъхна доволно, простря към него големите си ръце и като че почна да гълта дима.

— Ето — каза той, — тук е зайчата бърлога на стария Лоулес; молете бога да не я надуши хрътка! Бях на четиринадесет години, когато заскитах по света; най-напред избягах от манастира със златната верижка на дарохранителницата и един молитвеник, който продадох за четири марки. За спасение на душата си обиколих като поклонник Англия и Франция, Бургундия и дори Испания; обикалях и моретата — те са ничия земя. Но моето място, мастър Шелтън, е тук. Тази бърлога в пръстта е моя родина. Когато вали и когато духа, когато всички птички пеят и цветчетата падат по постелята ми през април, или посред зима, когато седя съвсем сам с моя раздумник — огъня, а червеношийката чурулика из дърветата — това ми е църквата и пазарът, жената и детето. Тук се връщам всякога, и тук, ако е угодно на светиите, бих искал да умра.

— Топло кътче наистина — отговори Дик, — приятно и скрито.

— Трябва да е скрито — отвърна Лоулес, — защото ако го намерят, мастър Шелтън, ще умра от мъка. А ей тук — добави той като порови с яките си пръсти пясъчния под — е моята винарска изба и вие ще получите ей сега една кана чудесно силно стинго 26 .

И наистина, като порови малко, той извади голяма кожена манерка около един галон 27 , пълна със силно сладко вино. След като всеки изпи по чашка за здравето на другия, те хвърлиха още съчки в огъня и се простряха блажено край наново лумналия пламък, от който снегът по дрехите им почна да се топи и изпарява.

— Мастър Шелтън — забеляза беглецът, — напоследък ви сполетяха две несполуки и изглежда, че ще загубите девойката… Правилно ли предполагам?

— Правилно — кимна Дик.

— Добре тогава — продължи Лоулес, — изслушайте един стар глупак, който много е видял и патил. Вие се грижите много за хорските работи, мастър Дик. Слушате поръченията на Елис, ала за него е най-важно да умре сър Даниъл; изпълнявате поръченията на лорд Фоксхем; ех… дано светците го запазят!… Вярвам, че е имал добри намерения. Ала все пак ще е най-добре да се потрудите и за себе си, добри Дик. Идете при девойката. Ухажвайте я, защото тя може да ви забрави. Бъдете готов и щом ви се удаде случай, бягайте с нея.

— Добре, Лоулес, но сега тя е навярно в дома на сър Даниъл — отговори Дик.

— Тогава и ние ще отидем там — отговори беглецът.

Дик го погледна смаян.

— Да, приказваме сериозно — кимна Лоулес. — А ако сте толкова недоверчив и се сепвате от всяка дума, погледнете тук.

Скитникът свали окачения на шията си ключ, отвори дъбовия сандък, бръкна дълбоко, разрови го, извади едно монашеско расо, след това връв за пояс и най-после голяма дървена броеница, толкова тежка, че би могла да послужи и за оръжие.

— Тия неща — каза той, — са за вас. Обличайте се!

Когато Дик се облече като монах, Лоулес извади разни бои, взе един молив и започна много изкусно да го преобразява: удължи и уплътни веждите, позасили едва наболите мустаци, а с няколко черти под очите измени изражението им и придаде още няколко години на младия монах.

— Сега — поде отново той, — щом се предреша и аз, ще станем двама чудесни монаси и ще идем право у сър Даниъл; ще ни посрещнат гостоприемно — от любов към майката-църква.

— А как ще ти се отплатя, драги Лоулес? — извика момчето.

— Ех, брате — отговори скитникът, — аз върша всичко само за свое удоволствие. Не се грижете за мене. Кълна се, че мога да се грижа сам за себе си. Когато съм в нужда, синко, аз си искам това, от което се нуждая. Езикът ми е дълъг, гласът ми е като манастирска камбана, а ако искането не помогне, обикновено си вземам сам; каквото ми трябва.

Старият разбойник поизкриви смешно лицето си: и при все че му беше неприятно да се ползува от благоволението на такава съмнителна личност, Дик не можа да се сдържи и се разсмя.

В това време Лоулес се върна при сандъка, и се облече по същия начин, но Дик забеляза учудено, че скрива под расото си сноп черни стрели.

— Защо ги вземаш — попита момчето. — За какво ти са стрели, като нямаш лък?

— Защо ли? — отвърна весело Лоулес. — Защото преди да излезем здрави и читави оттам, гдето отиваме, ще има да се счупят доста глави… а може и гърбове. Ако се случи нещо, бих искал нашето братство да не се посрами. Черната стрела, мастър Дик, е печатът на нашия манастир; тя показва кой е писал сметката.

— Щом ти се приготвяш толкова грижливо — каза Дик, — по-добре ще е да оставя тук някои книжа, за да не пострадам нито аз, нито ония, които ми ги довериха. Где да ги скрия, Уил?

— Ето що — каза Лоулес, — аз ще отида до горичката да си посвиря с уста; през това време вие ги заровете, гдето искате, и изравнете пясъка, та да не се познава мястото.

— Никога! — извика Ричард. — Аз имам доверие в тебе, човече. Бих бил подлец, ако не ти вярвам.