— Не. Ти ми казваше: „Але!“ — значи трябваше да бъда спокойна и да не се страхувам от нищо.

— На, ето — рече Тибул — сега аз също ти казвам: „Але!“ Ти ще бъдеш кукла.

— Аз ще бъда кукла.

— Тя ще бъде кукла ли? — запита доктор Гаспар. — Какво значи това?

Надявам се, читателю, че вие разбрахте! Вие не сте преживявали толкова вълнения и почуди колкото доктор Гаспар, затова сте спокоен и по-скоро съобразявате.

Помислете си: докторът и досега не беше се наспал както трябва. И без това трябва да се чудим на неговия железен организъм.

Преди да пропеят втори петли, всичко беше вече решено. Тибул разви подробния план за действие.

— Ти, Суок, си артистка. Мисля, че макар да си млада, ти съвсем не си лоша артистка. Когато пролетес в нашето театро представяхме пантомимата „Глупавият крал“, ти прекрасно изигра ролята на Златното кочанче. После в балета ти представяше картинка за преваждане и чудно изобрази превръщането на воденичаря в чайник. Ти танцуваш по-добре от всички и по-добре от всички, пееш, ти имаш хубаво въображение и главно — ти си смело и съобразително момиче.

Суок стоеше почервеняла от щастие. Тя дори се чувствуваше неловко от тези похвали.

— И тъй, ти ще трябва да играеш ролята на куклата на наследника Тутти.

Суок запляска с ръце и разцелува всички поред: Тибул, стария Август и доктор Гаспар.

— Почакай — продължаваше Тибул, — това не е всичко. Ти знаеш: оръжейният майстор Просперо седи в желязна клетка в Двореца на тримата шишковци. Ти трябва да освободиш оръжейния майстор Просперо.

— Да отворя клетката ли?

— Да. Аз знам една тайна, която ще даде възможност на Просперо да избяга от двореца.

— Тайна?

— Да. Там има подземен ход.

И Тибул разказа за продавача на детски балончета.

— Началото на този ход се намира нейде в една тенджера — навярно в дворцовата кухня. Ти ще намериш този ход.

— Добре.

Слънцето още не изгряваше, но птиците бяха се вече събудили. Зеленееше тревата на полянката, която се виждаше зад вратата на фургона.

При светлината загадъчният звяр в клетката се оказа обикновена лисица.

— Да не губим време! Предстои ни далечен път.

Доктор Гаспар рече:

— Сега ние трябва да изберем най-красивата от вашите рокли.

Суок домъкна всичките си премени. Те бяха възхитителни, защото беше ги измайсторила сама Суок. Като всяка талантлива артистка, тя се отличаваше с добър вкус.

Доктор Гаспар дълго се рови в пъстрата купчина.

— Какво пък — рече той, — аз мисля, че тая рокля ще подхожда най-добре. Тя с нищо не е по-лоша от оная, която носеше осакатената кукла. Облечете я!

Суок се преоблече. В блясъка на изгряващото слънце тя стоеше насред фургона така нагиздена, че май никоя именица в света не би могла да се мери с нея. Роклята беше розова. А навремени, когато Суок направеше някое движение, струваше ти се, че вали златен дъжд. Роклята блестеше, шумеше и благоухаеше.

— Готова съм — рече Суок.

Сбогуването продължи минута. Хората, които играят в цирка, не обичат сълзите. Те твърде често излагат своя живот. Освен това не биваше твърде горещо да се прегръщат, за да не измачкат роклята.

— Връщай се по-скоро! — така рече старият Август и въздъхна.

— А аз отивам в работническите квартали. Ние трябва да направим преглед на нашите сили. Работниците ме чакат. Те научиха, че аз съм жив и на свобода.

Тибул се загърна в пелерината, наложи широката са шапка, тъмните очила и големия си придаден нос, който беше необходима подробност към костюма на пашата в пантомимата „Поход към Кайро“.

В този вид беше невъзможно да го познаят. Наистина огромният нос го правеше безобразен, но затова пък и неузнаваем.

Старият Август застана на прага. Докторът, Тибул и Суок излязоха от фургона.

Денят встъпи в правата си.

— По-скоро! По-скоро! — бързаше докторът.

След минута той вече седеше в екипажа заедно със Суок.

— Не се ли страхувате? — попита той.

Суок в отговор се усмихна. Докторът я целуна по челото.

Улиците бяха още пусти. Човешки гласове се чуваха рядко. Но изведнъж се разнесе гръмовито кучешко лаене. После кучето заквича и заръмжа, сякаш някой му отнемаше кокала.

Докторът надникна от екипажа.

Представете си, беше същото куче, което беше ухапало бореца Лапитуп! Но това не беше всичко.

Докторът видя следното. Кучето се бореше с някакъв човек. Един дълъг и тънък човек с малка главица, в красив, но странен костюм, приличен на скакалец, издърпваше от устата на кучето нещо розово, красиво нещо, което не можеше да се разбере какво е. Розовите късове летяха на всички страни.

Човекът победи. Той изтръгна плячката и като я притискаше до гърдите си, се затече тъкмо натам, откъдето идеше докторът.