Шрифт:
То се знае, шишковците отстъпиха. Дадена беше заповед. Помилването беше обявено. Щастливият доктор Гаспар се отправи за дома.
„Ще спя цяло денонощие“ — размишляваше той из пътя.
Когато влизаше в града, той вече чуваше как приказват, че на „Площада на съда“ горят ешафотите и че богаташите са много недоволни от това, че екзекуцията на бедняците няма да се извърши.
И тъй Суок остана в Двореца на тримата шишковци.
Тутти излезе с нея в градината.
Наследникът тъпчеше цветята, убоде се от един бодлив тел и едва не падна в басейна. Той не виждаше нищо от щастие.
„Мигар той не разбира, че съм живо момиче? — чудеше се Суок. — Аз не бих се оставила така да ме излъжат.“
Донесоха закуската. Суок видя сладкишите и си спомни, че само миналата година през есента е могла да си хапне един сладкиш. И старият Август уверяваше, че не бил сладкиш, а курабия. А сладкишите на наследника Тутти бяха великолепни. Взели сладкишите за цветя, десет пчели се спуснаха над тях.
„Какво да правя? — измъчваше се Суок. — Мигар куклите не ядат? Има разни кукли… Ах, как ми се ядат сладкиши!“
И Суок не издържа.
— Искам едно парченце… — рече тя тихо. Руменина покри бузите й.
— Хубаво! — зарадва се наследникът. — А по-рано ти не искаше да ядеш. По-рано ми беше така досадно да закусвам сам. Ах, колко, е хубаво! Ти имаш вече апетит.
И Суок изяде едно парченце. После още едно, още едно и още едно. И изведнъж тя видя, че слугата, който следеше отдалеч наследника, я гледа и нещо повече — гледа я с ужас.
Слугата беше разтворил широко уста.
Слугата беше прав.
Никога не беше му се случвало да види кукли да ядат.
Суок се изплаши и изтърва четвъртия сладкиш, най-сипкавият и със зърно грозде.
Но работата мина благополучно. Слугата разтърка очите и си затвори устата.
— Така ми се е сторило. От жегата!
Наследникът приказваше, без да спре. После, уморен, той замълча.
Беше много тихо в този горещ час. Вчерашният вятър, както се вижда, беше отлетял много надалеч. Сега всичко бе замряло. Дори птиците не хвърчаха.
И в тази тишина Суок, седнала до наследника върху тревата, чу необясним, равномерно повтарящ се звук, наподобяващ цъкането на часовник, скрит в памук. Само че часовникът прави „тик-так“, а този звук беше такъв: „Чук-чук“.
— Какво е това? — попита тя.
— Какво? — Наследникът вдигна вежди като възрастен човек в минута на почуда.
— Ами това: чук-чук… Часовник ли е? Ти имаш часовник?
Настана отново тишина и пак в тишината нещо чукаше. Суок повдигна пръст. Наследникът се ослуша.
— Това не е часовник — рече той тихо. — Моето желязно сърце бие…
X. Менажерията
В два часа повикаха наследника Тутти в класната стая. Този час той имаше урок. Суок остана сама.
Никой, разбира се, не подозираше, че Суок е живо момиче. По всяка вероятност истинската кукла на наследника Тутти, която се намираше сега във властта на учителя по танци Раздватрис, се държеше с не по-малка непринуденост. Сигурно някой много изкусен майстор беше направил оная кукла. Наистина тя не ядеше сладкиши. Но може би наследникът Тутти беше прав. Може би действително тя чисто и просто е нямала апетит.
И тъй Суок остана сама.
Положението й беше затруднително.
Огромен дворец, бърканица от входове, галерии, стълбища.
Страшни гвардейци, непознати сурови хора с разноцветни перуки, тишина и блясък.
На нея не обръщаха внимание.
Тя стоеше в спалнята на наследника, до прозореца.
„Трябва да си изработя план за действие — реши тя. — Желязната клетка с оръжейния майстор Просперо се намира в менажерията на наследника Тутти. Аз трябва да проникна в менажерията.“
Вие вече знаете, че на наследника не показваха живи деца. Никога, дори в затворена карета, не бяха го водили в града. Той растеше в двореца. Учеха го на науки, четяха му книги за жестоки царе и пълководци. На хората, които го заобикаляха, бе забранено да се усмихват. Всичките му възпитатели и учители бяха мършави високи старци с плътно стиснати устни и скули с барутен цвят. Освен това те страдаха от недобро храносмилане. А при такава болест на човек не му се усмихва.
Наследникът Тутти никога не чуваше весел звънлив смях. Понякога само до него долиташе кикотът на някой пиян саламджия или на шишковците, които гощаваха своите не по-малко шишкави гости. Но мигар това може да се нарече смях! Това беше ужасен рев, от който на човек му става не весело, а страшно.