Действително мелодията на песничката беше очарователна, макар и малко тъжна за такъв млад глас, а самият глас звучеше с такава прелест, че сякаш излизаше от сребърно или стъклено гърло.

— Тя пее като ангел — чуха се в тишината думите на диригента.

— Само че песничката й е малко странна — забеляза някакъв сановник и орденът на гърдите му иззвънтя.

Тук критиката се прекъсна. В залата влязоха тримата шишковци. Струпването на публика можеше да им се стори неприятно. Всички се спуснаха към изходите. В бъркотията един готвач залепи петте си пръста с целия запас от малинов сок върху гърба на някаква хубавица. Хубавицата изпищя и при това стана ясно, че е имала изкуствена челюст, защото челюстта падна. Един дебел гвардейски капитан настъпи красивата челюст с некрасивия си груб ботуш.

Чу се: хряс, хряс! — и церемониалмайсторът, който случайно беше попаднал тук, изпсува.

— Насипани са орехи! Пращят под краката! Възмутително!

Хубавицата, която изгуби челюстта, поиска да извика и дори вдигна ръце нагоре, но — уви! — заедно с челюстта беше, изчезнал и гласът й. Тя само изфъфли нещо неразумно.

След минута в залата нямаше излишни хора. Останаха само отговорните лица.

И ето Суок и доктор Гаспар се представиха пред тримата шишковци.

Тримата шишковци не изглеждаха развълнувани от вчерашните събития. Току-що в парка те бяха играли на топка под наблюдението на дежурния лекар. Това правеха за движение. Те бяха много уморени. Потните им лица лъщяха. Ризите бяха полепнали по гърбовете им и тези гърбове приличаха на корабни платна, издути от вятъра. Единият от тях имаше под окото си синина във форма на некрасива роза или на красива жаба. Другият Шишко боязливо поглеждаше тази некрасива роза.

„Той е хвърлил топката в лицето му и го е украсил с това синьо петно“ — помисли Суок.

Пострадалият Шишко сумтеше страховито. Доктор Гаспар смутено се усмихваше. Шишковците мълком огледаха куклата. Сияещият вид на наследника Тутти им беше вдъхнал добро настроение.

— Е — рече единият, — вие ли сте доктор Гаспар Арнери?

Докторът се поклони.

— Е, ами как е куклата? — запита другият.

— Тя е чудесна! — възкликна Тутти.

Шишковците никога не бяха го виждали толкова оживен.

— Отлично! Тя действително изглежда добре…

Първият Шишко изтри с длан челото си, злобно изкряка и рече:

— Доктор Гаспар, вие изпълнихте нашата заповед. Сега имате право да искате награда.

Настъпи мълчание.

Мъничкият секретар с червеникава перука държеше перото, готов да запише желанието на доктора.

Докторът почна да излага молбата си:

— Вчера на „Площада на съда“ построиха десет ешафода за екзекутиране на въстаналите…

— Екзекутират ги днес — пресече го Шишкото.

— Аз тъкмо това имам предвид. Моята молба е такава: аз моля да подарите на всички пленници живот и свобода. Аз моля да се отмени наказанието съвсем и да се изгорят тези ешафоди.

Рижавият секретар, зачул тази молба, изпусна от ужас перото. Перото, превъзходно изострено, се заби в крака на Втория Шишко. Той извика и се завъртя на един крак. Първият Шишко, притежател на синьото петно, злорадно се закиска: за него бяха отмъстили.

— Дявол да го вземе! — викаше Вторият Шишко, като издърпваше от ходилото на крака си перото като стрела. — Дявол да го вземе! Тази молба е престъпна! Да не сте посмели, да искате такива неща!

Рижавият секретар офейка. Вазата с цветя, която катурна пътем, летеше подире му и се пръскаше на части като бомба. Получи се пълен скандал. Шишкото изтръгна перото и го запрати подир секретаря. Но може ли човек да бъде добър хвъргач на копие при такава дебелина! Перото улучи един гвардеец в задника. Но той като ревностен служител остана неподвижен. Перото продължаваше да стърчи в неподходящото място дотогава, докато гвардеецът не бе сменен от караул.

— Аз искам да се подари живота на всички работници, осъдени на смърт. Аз искам да се изгорят ешафодите — повтори докторът невисоко, но твърдо.

В отговор се чуха виковете на шишковците. Човек добиваше впечатление, че някой чупи трески.

— Не! Не! Не! За нищо на света! Те ще бъдат наказани!

— Умрете! — пошепна докторът на куклата.

Суок съобрази каква е работата. Тя отново се изправи на пръстите на краката си, изписка и се олюля. Роклята й затрептя като крилца на уловена пеперуда, главата й клюмна — всяка секунда куклата можеше да падне.

Наследникът се спусна към нея.

— Ах! Ах! — извика той.

Суок изписка още по-тъжно.

— Ето — рече доктор Гаспар — виждате ли? Куклата отново ще изгуби живота си. Механизмът, затворен в нея, е твърде чувствителен. Тя съвсем ще се развали, ако вие не изпълните молбата ми. Мисля, че господин наследникът няма да бъде много доволен, ако куклата му стане негодна розова дрипа.

Гняв обзе наследника. Той затропа с крака като слонче. Замижа и замаха с глава.

— За нищо на света. Чувате ли, за нищо на света! — викаше той. — Изпълнете молбата на доктора! Аз няма да дам куклата си! Суок! Суок! — разрида се той.