Усмихваше се само куклата. Но усмивката на куклата не се струваше на шишковците опасна. Освен това куклата мълчеше. Тя не би могла да разкаже на наследника за много неща, които дворцовият парк и стражата с барабаните при железните мостове скриваха от него. И затова той не знаеше нищо за народа, за сиромашията, за гладните деца, за фабриките, рудниците, затворите, за селяните, за това, че богаташите карат бедняците да се трудят и обсебват всичко, направено от мършавите ръце на бедняците.

Тримата шишковци искаха да възпитат зъл, жесток наследник. Лишили го бяха от обществото на деца и бяха му уредили менажерия.

„Нека гледа зверовете — решиха те. — Ето той има мъртва, бездушна кукла, и ето сега ще има зли зверове. Нека вижда как хранят тигрите със сурово месо и как боата гълта жив заек. Нека слуша гласовете на хищните зверове и гледа в техните червени дяволски зеници. Тогава ще се научи да бъде жесток.“

Но работите се стекоха не така, както искаха шишковците.

Наследникът Тутти се учеше прилежно, слушаше страшните летописи за герои и царе, гледаше с омраза пъпчивите носове на възпитателите си, но не ставаше жесток.

Общуването с куклата той обикна повече от обществото на зверовете.

Разбира се, вие можете да кажете, че за едно дванадесетгодишно момче е срамно да се забавлява с кукли. В тази възраст мнозина биха предпочели да ходят на лов за тигри. Но тук имаше една причина, която ще стане ясна, когато му дойде времето.

Да се върнем към Суок.

Тя реши да дочака вечерта. И наистина една кукла, която се скита посред бял ден самотна из двореца, би могла да събуди подозрение.

След уроците те пак се срещнаха.

— Знаеш ли — рече Суок, — когато лежах болна при доктор Гаспар, присъни ми се странен сън. Сънувах, че от кукла съм се превърнала в живо момиче… И като че съм циркова артистка. Аз живеех в панаирски фургон с други актьори. Циркът пътуваше от място на място, спираше се по панаирите, на големите площади и уреждаше представления. Аз ходех по въже, танцувах, умеех да правя трудни акробатически номера, играех разни роли в пантомимите…

Наследникът я слушаше с широко разтворени очи.

— Ние бяхме много бедни. Много често не обядвахме… Имахме голям бял кон. Наричаха го Анра. Аз яздех върху него и жонглирах, изправена на широкото седло, покрито с прокъсан жълт атлаз. И конят умря, защото цял месец ние имахме много малко пари, за да го храним добре…

— Бедни ли сте били? — запита Тутти. — Не разбирам. Защо сте били бедни?

— Ние играехме пред сиромаси. Сиромасите ни хвърляха дребни бакърени пари, а понякога след представлението шапката, с която клоунът Август обхождаше зрителите, оставаше съвсем празна.

Наследникът Тутти не разбираше нищо.

И Суок му разказваше, дорде не настъпи вечерта. Тя говореше за суровия сиромашки живот, за големия град, за знатната старица, която искала да я набие, за живите деца, срещу които богаташите насъскат кучетата си, за гимнастика Тибул и оръжейния майстор Просперо, за това, че работниците, миньорите, моряците искат да унищожат властта на богаташите и шишковците.

Най-много говореше тя за цирка. Постепенно се увлече и забрави, че разказва сън.

— Аз много отдавна живея в театрото на чичо Бризак. Дори не помня откога зная да танцувам, да яздя и да се въртя на трапеците. Ах, на какви чудесни неща съм се научила! — Тя плесна с ръце. — Ето например миналата неделя ние играехме в пристанището. Аз свирех валс с кайсиеви костилки?

— Как с кайсиеви костилки?

— Ах, ти не знаеш! Мигар не си виждал свирка, направена от кайсиева костилка? Това е много просто. Аз събрах дванадесет костилки и направих от тях свирки. На, търках, търках о камъка, докато не се получи дупчица.

— Колко интересно!…

— Можеш да свиркаш валс не само с дванадесет костилки. Аз знам да свиря и с ключе…

— С ключе! Как? Покажи. Аз имам чудно ключе…

Като каза това, наследникът Тутти разкопча яката на куртката си и свали от врата си тънко синджирче, на което се люлееше мъничък бял ключ.

— Ето!

— Защо го криеш на гърдите си? — попита Суок.

— Канцлерът ми даде този ключ. Този ключ е от една клетка в моята менажерия.